Читать «Трима мъже в снега» онлайн - страница 9

— Днес съобщават имената на наградените! Първа награда е получил един доктор от Шарлотенбург, а втора — някой си господин Шулце. За няколко такива къси изречения сега пращат и двамата по четиринайсет дни в Алпите!

— Твърде недостатъчно наказание — отвърна Йохан. — Трябва да ги изпратят на заточение. Впрочем за какво се касае?

— За конкурса на заводите „Пуцбланк“.

— Аха — рече Йохан, взе вестника и прочете обявлението, което заемаше половин страница. — Тоя Шулце! Не е посочил адрес. Живее в пощенска кутия.

— Нима е възможно да се живее в пощенска кутия? — запита госпожа Кункел. — Има ли такова нещо?

— Не — отвърна прислужникът. — Всъщност защо не участвувахте в конкурса и вие? Положително щяха да ви дадат награда.

— Сериозно ли говорите?

— Щяха да ви изпратят за две седмици в Алпите. Може би щяхте да си навехнете крака и тогава щяхте да останете там по-задълго.

Той мечтателно затвори очи.

— Противен човек сте вие — рече тя. — Заради вас не бих си счупила дори врата.

Йохан запита:

— Как се проявява новата прислужница?

Госпожа Кункел стана.

— Няма да остарее при нас. Защо ли всъщност тая особа се нарича Изолда?

— Майка й е била пламенна почитателка на Рихард Вагнер — обясни Йохан.

— Какво? — извика икономката. — Значи, на всичко отгоре тази Изолда е и извънбрачно дете?

— Нищо подобно. Майка й е била омъжена.

— За Рихард Вагнер ли?

— Но не…

— А защо тогава той е поискал детето да бъде кръстено Изолда? Какво му е влизало в работата?

— Рихард Вагнер не е имал дори понятие за цялата тази история. Така е искала майката на госпожица Изолда.

— И бащата е знаел за това?

— Естествено. И той е обичал Вагнер.

Госпожа Кункел сви пълните си ръце в юмруци.

— С какво ли не съм се примирявала — каза глухо тя. — Но това е прекалено!

Втора глава

Господин Шулце и господин Тоблер

Валеше сняг. Пред пощата на улица „Литценбургер“ спря голяма, внушителна лимузина.

Две момчета, които замеряха уличната лампа със снежни топки, прекъснаха уморителното си занимание.

— Най-малко дванайсет цилиндра — каза по-голямото.

— Недодялана каросерия — рече по-малкото.

След това двете цъфнаха пред колата, сякаш се касаеше най-малко за Умиращия гладиатор или за Венера Милоска.

Господинът, който слезе загърнат в скъпа кожена шуба от недодяланата каросерия, приличаше горе-долу на заможен, редовно спортувал кабинетен учен.

— За минутка, Брандес! — каза той на шофьора.

След това влезе в сградата и потърси гишето за пратки „до поискване“.

Чиновникът тъкмо обслужваше някакъв младеж. Подаде му розово писъмце. Момъкът засия, изчерви се, понечи да свали шапка, отказа се от намерението си и бързо се изпари.

Господинът с кожената шуба и старшият пощенски чиновник се спогледаха усмихнато.

— Ех, че времена бяха! — каза господинът.

Чиновникът кимна утвърдително.

— А пък сега сме станали дърти магарета. Поне аз.

Господинът се засмя.

— Не бих желал да се изключвам от това число.

— Съвсем не сте още толкова стар — рече чиновникът.

— Но вече съм такова магаре — каза със задоволство господинът. — Впрочем има ли писмо за Едуард Шулце?