Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 98

— Това ли бе причината за… спазъма? И всички останали ефекти?

Той поклати глава.

— Не, някой е развалил задържащото заклинание и вече не следваме нормалния ход на времето.

— Мислиш ли, че Туалуа го е направил? Или пък непознатият?

Той се спря да погледне през друг прозорец. Морето се бе оттекло почти напълно и сега, докато гледаше, се заиздигаха планински вериги.

— Не вярвам, че Туалуа е бил в състояние да го направи. И освен това мисля, че непознатият бе толкова изненадан, колкото и аз. Но успях да получа представа за духа му, преди да загубя съзнание. Той е нещо стихийно, демонично, което само временно е придобило човешки облик. Затова хукнах веднага, щом се свестих — да си взема някои инструменти, които бях скрил.

Джелерак прокара палец през горната част на жезъла.

— Това е оръжието, с което се разправям с такива като него. Сигурен съм, че някога, много отдавна, си виждала такъв…

Тя затаи дъх. Цялото небе припламна в ярък малинов оттенък, после стана ослепително бяло. Закри очи с ръка и погледна встрани, но вече бе започнало да се смрачава.

— Какво… какво беше това?

Джелерак махна ръка от очите си.

— Вероятно свършекът на света — каза той.

Те гледаха как небето продължава да притъмнява, докато не придоби опушен, жълтеникав цвят. Така и остана. Джелерак се извърна.

— Във всеки случай — продължи той, — онзи сигурно е отмъкнал оригиналните ми средства за довършване умиротворяването на Туалуа. Така че — той докосна очилата — ще използвам ето това. Имаше време, когато можех да го очаровам само със собствения си поглед и глас, но сега имам нужда да подсиля погледа си. Ти трябва да го призовеш, да го накараш да се издигне, така че за миг да се погледнем очи в очи.

— И после какво?

— Трябва да възстановя задържащото заклинание.

— Кой е успял да го развали?

— Първо ще трябва напълно да възвърна силата си, да намеря това лице и да се разправя с него.

Мъжът отново тръгна. Семирама вървеше в крачка редом с него.

— Тогава ние наистина сме хванати в капан — каза тя. — Дори и да извършиш всичко, което си намислил, къде ще ни отведе това?

Той дрезгаво се изсмя.

— Дори знанието може да има граници. От друга страна, вярвам, че изобретателността не познава такива. Ще видим.

Те продължиха, изкачиха едно стълбище, завиха.

— Джелерак — запита тя. — Кой е създал това място?

— Това също бихме могли да разберем — отвърна той. — Не знам със сигурност, макар че започвам да вярвам, че то е… някак си… живо.

Тя кимна.

— Аз също имах някои странни усещания. Ако е така, на чия страна би застанало?

— Предполагам, че на своята собствена.

— То е могъщо, нали?

— Погледни, през който и да е прозорец. Да, прекалено много могъщи сили действат тук. Не ми харесва. Веднъж вече волята ми бе подчинена на по-голяма сила…

— Знам.

— … и няма да допусна това да се случи отново. Това би било краят и за двама ни, както и за още много неща.

— Не разбирам.

— Ако волята ми бъде подчинена, плътта ти ще се превърне в праха, от който я възкресих, както и безброй други неща, които зависят от мен — всичко ще бъде разрушено.