Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 97

Опита се да овладее паниката, която усещаше, като я замени с омраза към замъка и всичко, намиращо се в него. Когато стигна подножието на стълбището, тръгна през едно антре, изкусно обзаведено в стил, който не можа да разпознае, макар че се гордееше с познанията си в тази област. Спря на прага на главната зала.

В това помещение също нямаше никой. Беше му познато, защото го преведоха през него, когато робите от замъка го заловиха. Голт и той бяха довлечени при управителя на замъка, Баран, след което се отнесоха по обичайния лош начин и ги затвориха долу. Ръката му стисна ръкохватката на меча, когато си спомни този ден. Закрачи през залата покрай големите порти и се насочи към дневната, където имаше по-малък допир с външния свят.

Когато я приближи, спря озадачен. Високият дървен предмет с кръгъл циферблат, издаваше висок, скимтящ звук. Отиде да го разгледа и видя, че непосредствено над циферблата висеше закръглена, вибрираща материя. Вейн не можа да определи характера и произхода й, макар че не му изглеждаше заплашителна.

Реши да не се забърква с непознати магии и мина покрай нея.

Като стигна до вратата на дневната, постави ръка на дръжката и се поколеба. Отвън ставаха странни неща. Но същото можеше да се каже и за вътрешността на замъка.

Дръпна резето и отвори вратата.

До ушите му долетя вой, причинен сякаш от бушуващ вятър. Във всяка посока, докъдето погледът му стигаше, имаше вода. Но вълните и леката набразденост, които са присъщи на огромните водни маси, тук не се виждаха. Вероятно бе мъгла от фини пръски, които обгръщаха всичко…

Мъжът протегна меча напред към влажната мъгла. Миг по-късно го дръпна обратно.

Върхът му бе напълно ръждясал. Щом докосна окисления метал, той се превърна на прах в пръстите му и падна. Оглушителното скрибуцане продължи. Небето все още представляваше непрекъсвана от нищо седефена шир.

Вейн затвори вратата и пусна резето. Застана с гръб към нея. Разтрепери се.

След като бе събрала скъпоценностите и одеждите, с които бяха я погребали, в малък пакет и го бе пъхнала под кревата, Семирама крачеше из стаята, като се мъчеше да реши какво още си струва да вземе. Грим?

Някой почука на вратата. Тъй като беше наблизо, тя сама я отвари.

Джелерак й се усмихна.

— О!

Тя се изчерви.

— Ще имам нужда от лингвистичните ти способности — заяви той.

Чифт розово оцветени очила висяха около врата му. Дебелият край на ален жезъл се подаваше от дълга, тясна ножница на колана. Той се поклони, посочи наляво и надолу към коридора.

— Моля, заповядай с мен!

— Да… разбира се.

Тя пристъпи напред и тръгна редом с него в тази посока. През прозореца хвърли поглед към едно перлено небе над безкрайно море.

— Нещо е станало? — запита тя накрая.

— Да. Имаше… намеса — отвърна той.

Внезапно над главите им се разнесе стремителен звук, наподобяващ чаткането на копита.

— Огромен тъмнокос мъж ме прекъсна в средата на заниманията ми — обясни той.