Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 35

— И наистина е така, Лиша.

— Да ви донеса ли нещо? Нещо да ви трябва?

Семирама остана безмълвна, докато обмисляше.

— Може би малко от отлежалото вино от… Билдеш? Вече забравих откъде е. Знаеш какво обичам — каза тя.

Лиша влезе в стаята и отиде до един шкаф в дъното. Дочу се звън на чаши. Не след дълго се върна със сребърен поднос и го постави върху малката масичка отдясно на Семирама.

— Ще желаете ли още нещо, Мадам? — запита тя.

— Не. Мисля, че не — тя вдигна чашата й отпи. — Влюбвала ли си се някога, Лиша?

Жената се изчерви и отвърна поглед.

— Като че ли веднъж да. Беше много отдавна.

— И какво стана?

— Взеха го войник, госпожо. Загина в първото сражение.

— А ти какво направи?

— Спомням си, че доста си поплаках. И остарях.

— Знаеш ли, че някога бях кралица в един град, който вече не съществува? Този Джелерак ме призова от страната на мъртвите, защото родът ми знае езика на Древните Богове — нуждаеше се от преводач, когато онзи, който му служи, започна да се държи странно.

— Чувала съм за това. Бях тук в деня, когато ви призова. За първи път ви видях онази вечер. Донесоха ви при мен, все още спяща, за да се погрижа за вас. Изминаха цели три дни, преди погледът ви да се изясни, преди да заговорите.

— Толкова дълго? Никога не бих допуснала. Бе изминала само седмица, когато горкият стар Джелерак замина и ни предостави на самите себе си. Толкова много месеци оттогава…

— Горкият Джелерак?

Семирама се извърна и изгледа изпитателно прислужницата си, после се намръщи.

— Намирам, че реакцията ти е странна. Не се случва за първи път. Винаги е бил толкова внимателен. Според теб като че ли не е така.

Лиша прокара пръсти по перваза. Очите й блуждаеха.

— Аз съм само една обикновена прислужница.

— Но защо толкова много хора реагират така? Би могла да ми кажеш.

— Бях… чувала, че много отдавна, той е бил такъв, какъвто вие казвате…

— Но вече не е!

Лиша кимна.

— Странно… как времето си играе с нас — замисли се Семирама. — Бях чувала различни неща за него, дори и в моя край. Обаче не им вярвам. Но тогава бях прекалено заета да мисля за някой друг, за да обръщам внимание на такива неща. Съпругът ми се занимаваше с наложниците си, а моето сърце копнееше за друг…

Лицето на Лиша светна, погледът й се върна върху господарката й.

— Да… — каза Семирама, докато разглеждаше изображенията по абаносовото пано и вдигна чаша да отпие отново. — Обичах един мъж от Елфите, онзи, който замина за Шоредан и надви могъщия Владетел Хохорга, когото дори Джелерак напразно се опитваше да победи. Казваше се Селар. Той се самоуби веднага щом извърши подвига…

— Аз… Аз съм чувала за него, госпожо.

— Аз самата щях да се самоубия тогава, но не го направих. Живях още няколко години. Утешавах се с други мъже. Умрях в съня си. Сега, като се замисля, трябва да не е било случайно. Подозирам в мръсната игра съпруга ми, Рандел. Бях слаба — тя кратко се изсмя. — Да бях знаела, че ще ме възкресят, със сигурност щях да го направя.

Кралицата се протегна и въздъхна.

— Можеш да си вървиш, Лиша.

Жената не помръдна.