Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 106

Отвън отново долетя тътенът на заровете, последван този път от нещо като титаничен изблик на смях.

След още един завой попаднаха в една от галериите — по-тясна и застлана в средата с пътека. Тук прозорците бяха още по-тесни, макар че стените и подовете си оставаха каменни.

— Не ви ли се струва, че всичко се смалява пред очите ни? — запита Ходжсън.

— Да — отвърна Дилвиш и погледна назад. — Изглежда се превръща в нещо друго. И освен това забелязахте ли, че нямаше варианти, нямаше избор по кой път да тръгнем? Сега е съвсем ясно.

Дилвиш долови поредица чуруликащи звуци пред тях. Спря рязко. Ходжсън и Деркон сториха същото, вдигнаха ръце и опипаха наоколо. Нещо им преграждаше пътя.

Въздухът пред тях затрептя. Стана непроницаем. Притъмня още повече. Дилвиш усети, че докосва каменна стена.

Той се обърна. Въздухът трептеше на около шест стъпки зад него. Тръгна натам заедно с останалите. Явлението се повтори. Прозорецът осигуряваше осветлението на внезапния им затвор, но един бърз оглед им разкри, че нямаше начин да стигнат до някой от другите прозорци, разположени по гладката външна стена.

— Ти беше казал — отбеляза Деркон, — че се доверяваш на гения на мястото.

Дилвиш се обърка.

— Има си причина. Трябва да има причина! — отсече той.

— Времето — каза Ходжсън. — Мисля, че е времето. Дошли сме прекалено рано.

— За какво? — попита Дилвиш.

— Ще разберем, когато тази стена се отмести.

— Мислиш ли, че така ще стане?

— Разбира се. Предната стена е достатъчна да ни попречи да продължим. Задната трябва да не ни позволи да излезем оттук.

— Интересно хрумване.

— Така че ви предлагам да се обърнем към стената отпред и да сме готови на всичко.

— Има нещо в това, което казваш — заяви Дилвиш, зае позиция и взе меча в ръка.

Отново дочуха заровете на боговете и смеха. Но този път смехът продължаваше и продължаваше, ставаше все по-силен, докато разтърси стените на сградата и им се стори, че идва директно отгоре.

Стената затрептя и избледня в мига, когато някъде зад нея се разнесе стенещ, пукащ звук. Един бърз поглед разкри на Дилвиш, че задната стена си беше там.

Щом пътят беше чист, те се отправиха напред. Но спряха само след няколко крачки, смразени от гледката в залата пред тях.

Безброй гъвкави пипала над ръба на кратера поддържаха нещото, което частично се бе показало отгоре. До североизточния край на ямата бе застанал мъжът, когото Дилвиш познаваше като Уилиънд; пред очите му минаваше ивица яркочервено стъкло. Зад него стоеше Семирама, абсолютно неподвижна, докато двамата гледаха издигащото се тяло на Туалуа. Над главите им покривът бе разцепен и докато Дилвиш и спътниците му гледаха, гигантски пръсти се промъкнаха вътре, извиха се, хванаха част от покрива, отчупиха го с едно движение и го хвърлиха. Паднаха няколко дебели греди. Изведнъж видяха звездното небе. На фона му се извисяваше великанската фигура на многогърда жена; тялото й излъчваше свръхестествена светлина. Тя се пресегна отново надолу през отвора, който бе направила и деликатно, почти нежно подхвана гротескната фигура, свита върху кратера, издигна я и внимателно я промуши нагоре през ръбестия отвор.