Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 105

Погледна встрани. Очите му, сега привикнали към мащаба на нещата и към съответните им дължини на вълните, по-лесно различиха и други монолитни същества — огромна черна фигура, подпряла глава на едната си ръка, обхванала с две ръце гръдния си кош, докато пръстите на четвърта ръка поглаждаха югоизточните планински върхове, на които се бе облегнала. Сенчеста бяла фигура с едно око и празна очна кухина се подпираше на гега, която стигаше по-високо от слънцето, а звездите бяха накацали като светулки по провисналата й шапка; бавно валсираща жена с множество гърди; същество с глава на чакал; вихреща се огнена кула…

Дилвиш погледна към спътниците си и видя, че те също се взират; на лицата им се четеше неописуем ужас.

Заровете бяха хвърлени отново и около тях се издигна прах. Небесните фигури се приведоха напред. Черната се ухили и протегна една от ръцете си да вземе заровете. Червената се изправи и се оттегли. Дилвиш затвори вратата.

— Старите Богове… — каза Ходжсън. — Никога не съм мислил, че ще ми бъде позволено да ги видя…

— Какъв — попита Деркон предпазливо и с ужас — би могъл да е залогът на играта им?

— Тъй като не съм присъствал на тайния съвет на боговете — отвърна Дилвиш, — не мога да кажа със сигурност. Но имам чувството, че ще е по-добре да си свърша работата възможно най-бързо.

Тътнещият звук отново стигна до тях и големите врати се разтърсиха.

— Господа, моля да бъда извинен — каза Дилвиш, обърна се и излезе от стаята.

Ходжсън и Деркон се спогледаха за миг, после забързаха след него.

— Искате да ме придружите? — запита Дилвиш, когато те го настигнаха.

— Въпреки опасностите, които спомена, имам чувството, че в края на краищата за нас ще е по-безопасно да сме заедно — отвърна Деркон.

— Съгласен съм — каза Ходжсън. — Но ще бъдеш ли така любезен да ни кажеш накъде сме тръгнали?

— Не знам — отвърна Дилвиш, — но съм готов да се доверя на гения на това място, който и да е той, и отново ще се оставя да ме води. Възможно е да имаме еднаква цел.

— Ами ако е Джелерак, който те води към гибел?

Дилвиш поклати глава.

— Сигурен съм, че Джелерак не би прекъснал представлението, за да ми предложи отличната храна, която получих, идвайки насам.

Те навлязоха в задния коридор, по който преди бе минал Дилвиш, докато бягаше от по-долните етажи. Вратата още поскърцваше, но дължината на коридора бе едва около четвърт от предишната. В края му нямаше десен завой, а отляво бяха изчезнали помещенията на прислугата. Стаята на синия пламък изобщо бе изчезнала. Всички стени бяха облицовани в тъмно дърво, а прозорците в дървени рамки притежаваха правоъгълни механизми, които се плъзгаха нагоре и надолу; имаха също необичайни сенници и бяха закрити с бели дантелени пердета. Изкачиха се по дървена стълба. На стените висяха още от картините в онзи странен, ярък, предизвикателен стил, който Дилвиш бе забелязал по-рано.