Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 103

Пълзейки, той се изправи на крака и продължи напред. Дочу някой наблизо да си поема дълбоко дъх. Но това не се повтори и той не бе сигурен от коя посока бе станало. Чу кратко боричкане. Ходжсън и Деркон едновременно изругаха. Очевидно се бяха сблъскали един в друг. Зад него отново се раздаде свистене и трясък, когато Ръката удари пода.

Баран можеше да се е преместил отляво, отдясно или отзад. Но преместването назад най-вероятно щеше да го е отвело до някой ъгъл. Лявата страна сякаш предоставяше най-голяма свобода и затова Дилвиш се обърна и тръгна напред, размахвайки меча пред себе си.

Би могъл да се закълне, че откъм дневната стая до него достига слаба светлинка. Но това бе невъзможно. Ужасното Проклятие трябваше да е обезвредило всеки източник на светлина.

Светлината ставаше все по-ярка.

Смътните очертания сега станаха доловими. Нещо не бе наред. Не знаеше да има сила, която да надделее някое Ужасно Проклятие. И все пак слабо осветление определено пропълзяваше в залата.

Високо над главата му Ръката призрачно опипваше въздуха. След няколко минути можеше да се спусне върху него. Той неистово въртеше очи наоколо. Имаше движение, фигури на клекнали мъже. Но кои?

Внезапно отново се дочу звук на боричкане, но този път завърши с кратък вик. Започна отново. Идваше отпред и някак отдясно. Да! Там!

Две тела се гърчеха на пода. Отново се дочу вик, когато Дилвиш предпазливо се отправи нататък.

Мракът продължаваше да се разрежда. Нещо отгоре привлече погледа му. Ръката, сега ясно различима, се свиваше и разтваряше; започна спазматично да потръпва. Стрелна се надолу и се издигна няколко пъти.

Най-после видя огромното тяло на Баран да лежи върху Вейн. Краят на тъпия меч на Вейн бе наполовина забит в шията му. И двете фигури бяха неподвижни, но Ръката отново се сниши.

Пръстите се протегнаха и тя подхвана по-горното застинало тяло. Потрепвайки, тя вдигна Баран във въздуха. Отдолу Дилвиш видя, че мечът на Баран стърчи от гърдите на Вейн.

Като непрекъснато се тресеше, Ръката се издигна нагоре в усилващата се светлина. Черното V зад нея отчетливо се открояваше срещу топящия се мрак. Ръката започна да се скрива в този отвор, като отнасяше Баран със себе си.

Дилвиш и останалите наблюдаваха бавното изчезване, докато не останаха видими само върховете на три гигантски пръста. После и те се изплъзнаха от погледа и процепът се затвори с грохот.

Мъжете незабавно усетиха движение навсякъде около тях.

Дилвиш се обърна и видя множество гигантски лица в огледалата, които обрамчваха стените — черни, червени, жълти, бледи; някои почти човешки, други — много далеч от всякаква прилика с хора; някои бяха развеселени, други — спокойни, трети се мръщеха; всичките бяха окъпани в свръхестествена светлина; с толкова властни погледи, че бе невъзможно да им се отвърне. Той погледна встрани. В същия миг лицата изчезнаха и жълтата светлина с пълна сила отново озари залата.