Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 5

— А хората на Носа? — запита друго момче. — Вярно ли е, че имат зелени лица?

— Ще стигнем и до тях — каза Фармър и понижи така глас, че слушателите му трябваше да приседнат по-близо. — Вече ви казах какво ще срещнете, ако тръгнете по страничните коридори. Но доберете ли се до главния коридор, ще се окажете на пътя към най-отдалечените части на Света. По него ще успеете да се доберете и до областите на Носовите.

— Наистина ли те имат по две глави? — запита малко момиче.

— Не, разбира се — отвърна Фармър. — Те са по-цивилизовани от нашето малко племе.

Той отново внимателно погледна възрастните си слушатели.

— Но ние знаем малко за тях, защото до територията им има много препятствия. В задълженията ни влиза колкото повече пораствате, толкова повече да знаете за обкръжаващия ни свят. Запомнете, ние не знаем много, а освен нашия свят може да съществуват и други, за които само може да се досещаме.

Децата се позамислиха, но една жена се разсмя и каза:

— Много полза ще имат да си блъскат главата с това, което може да бъде и което въобще го няма.

Къмплейн при тръгването си помисли, че в дъното на душата си е съгласен с тази жена.

Такива теории, смътни и най-разнообразни, съществуваха множество, но нито една не получи одобрението на властите. Той помисли дали един донос за Фармър няма да подобри положението му, но за съжаление никой не взимаше на сериозно този човек, а и той бе така бавен. Неотдавна, по време на последната видимост, бе бит публично с камшик за мързел по време на работа.

А Къмплейн сега трябваше да реши друг проблем — да отиде ли на лов, или не. Изведнъж откри, че през цялото това време безсмислено измерва с крачки пространството до барикадата и обратно. Нервно сви юмруци. Животът си върви, обстоятелствата се менят, но през цялото време все нещо не достига и не достига.

Опита се, както бе свикнал да прави в детството, да напрегне мислите си в търсене на онзи елемент, който така не му стигаше и който би трябвало да го спаси от уморителното безпокойство. Смътно се досещаше, че подсъзнателно върви към някаква криза, към някаква промяна… сякаш в него се разгаряше треска, но чувстваше, че ще бъде много по-лошо.

Внезапно хукна да бяга. Гъстите му черни коси падаха пред очите. Преливащата ярост и тревога направиха младото му лице, склонно към пълнота, мъжествено и симпатично. Резките очертания на брадата подсказваха за характер, а устните — за смелост.

И все пак над това доминираше чертата, присъща на всички от племето — поглед, пълен с униние и безсмислена обида.

Къмплейн бягаше почти сляпо, без да вижда нищо от стичащата се по лицето пот — в Кабините бе прекалено топло. Никой не му обърна внимание: безсмисленото бягане бе нещо обикновено, така много хора се опитваха да се спасят от преследващите ги кошмари и да се избавят от постоянното раздразнение. Той знаеше само едно: длъжен бе да се върне при Гуина. Само жените притежаваха магическата способност да даряват забрава.