Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 2

Макар този човек да бе на преклонна възраст, раздразнителността му и нервната походка още носеха следи от младежкия му темперамент. Малко зад него замислено крачеха офицерите Пейч и Цилак с парализатори, пъхнати в коланите.

За голямо удоволствие на Къмплейн Уентъдж се изплаши от неочакваната среща, обхвана го паника и отдаде чест на вожда.

Това бе жалък жест — главата се наведе към ръката, а не обратното, — на който Цилак отвърна с измъчена усмивка. Чинопочитанието отдавна бе станало само незадължителен обичай, макар на думи никой да не смееше да го признае.

Когато самият Къмплейн трябваше да мине край тях, той постъпи съгласно с общия обичай — обърна се и започна да гледа в друга посока. Никой нямаше право да мисли, че щом е ловец, то е с нещо по-зле от другите. Нали е казано: „Нито един човек не е по-лош от другите, освен ако сам не изпитва нужда да оказва на някого уважение.“

Настроението му се подобри значително, той догони Уентъдж и го тупна с ръка по лявото рамо. Докоснатият мигновено се обърна и насочи към корема му къс заострен шиш. Винаги се държеше като човек, обкръжен от всички страни с неочаквани опасности. Върхът попадна точно в пъпната област на корема.

— По-спокойно, красавецо. Винаги ли така поздравяваш приятелите си? — запита Къмплейн и отблъсна настрана оръжието.

— Помислих си… Пространство за тебе, ловецо… Защо си без работа? — неуверено произнесе Уентъдж, като отмести очи настрани.

— Защото съм решил да се поразходя с теб към Барикадите. Освен това тенджерите ми са пълни, а данъците — платени. Аз лично не усещам недостиг на месо.

Нататък вървяха мълчаливо. Къмплейн се опитваше да се настани от лявата страна на Уентъдж, но той не го допусна. Впрочем ловецът не искаше излишно да го дразни — можеше внезапно да се разяри и да налети на бой.

Побоищата и смъртта бяха обикновено явление в Кабините — служеха като естествено средство срещу високата раждаемост, но никой не умира с радост с цел да поддържа равновесието.

Близо до Барикадите бе пълно с хора и Уентъдж веднага се дръпна настрана, като си мърмореше нещо за ред, който той ще въведе някога. С вид на оскърбено достойнство се настани до стената.

Главната Барикада представляваше всъщност дървена преграда, напълно блокираща коридора. Винаги до нея имаше двама стражи. На това място кабините свършваха и започваше преплетен лабиринт с водорасли. Самата барикада се явяваше временно съоръжение и непрекъснато се преместваше заедно с племето.

Племето на Грийн бе номадско: не притежаваше необходимите умения да получава достатъчно храни и непрекъснатият недостиг на месо го принуждаваше често да сменя местоположението си. Това ставаше с придвижване на предната и задната барикада. Нещо подобно ставаше и сега. Атакуваха преплетените водорасли отпред, унищожаваха ги, но им позволяваха спокойно да си растат зад тях; така племето бавно захапваше по малко от безкрайните коридори — като червей в гнила ябълка. Извън барикадата работеха мъже, които така яростно сечаха дългите стебла, че хранителният сок летеше на всички страни. После събираха грижливо насечените парчета и извличаха колкото се може повече сок от тях. Изсъхналите пръчки употребяваха за различни цели. Най-отдалечено, точно под проблясващите остриета, ставаше събирането на млади клончета за особени подправки и семена за най-различна употреба: и като храна, и като копчета, и като насипен баласт за своеобразния местен вариант тамбурина, и като жетони, и, накрая, като играчки за децата (за щастие плодовете бяха големи и не можеха да влязат в ненаситните детски гърла).