Читать «Императорската гвардия» онлайн - страница 129

Илян се изненада.

— Здравей, Майлс. Още ли си буден? — Той изглеждаше добре, макар че дрехите му бяха поизмачкани и от него се носеше мирис на вино и парфюм.

— Къде се губиш толкова време? — попита Майлс.

— Толкова време ли?

— Откакто свърши концертът.

— А, поразходихме се. Вечеряхме. Разговаряхме. Нали знаеш.

— Разговаряхте ли?

— Е, говореше лейди Алис. Аз слушах.

— Играхте ли на карти?

— Не. Върви да си лягаш, Майлс. Ужасно ми се спи. — Илян се прозя и се заизкачва по стълбището към стаята си.

— Хареса ли ти концертът? — извика след него Майлс.

— Много!

„По дяволите, ние се побъркваме заради тая история с чипа, а той се забавлява!“ Не, не беше честно да обвинява Илян. Шефът на ИмпСи навярно бе решил, че причините за проблема са естествени. Или просто търпеливо чакаше да открият следите на саботьора. Типично в негов стил.

Така или иначе, защо Илян да не прекара една нормална вечер навън? Той поне не изпадаше в гърчове пред хора. Майлс изсумтя и си легна, ала не успя да заспи. Предстоеше му мъчително чакане на някаква вест от доктор Ченко.

* * *

Неврологът напрегнато погледна комуникационния си пулт.

— Ето какво свършихме дотук, лорд Воркосиган. Изключихме възможността за чисто медицинска терапия, да речем медикаментозно забавяне на производството на невротрансмитери. Ако ставаше въпрос само за едно или няколко сродни вещества, навярно можехме да опитаме, но при вас очевидно става въпрос за десетки или дори стотици — а може би даже всичките. Даже да бяхме в състояние да им въздействаме, това само би ограничило честотата на пристъпите и не би ги прекратило окончателно. Всъщност, след като внимателно анализирахме данните, мисля, че проблемът далеч не е толкова в свръхпроизводството на невротрансмитери, колкото в механизма на молекулярно освобождаване на резервоарите. Повече надежди вдъхва един друг подход. Смятаме, че можем да направим микроскопичен вариант на нервните стимулатори, които онзи ден използвахме в лабораторията, за да предизвикаме пристъпа ви. Той ще е постоянно имплантиран в черепа ви и ще сигнализира, когато равнището в резервоарите стане опасно високо. Можете да го използвате, за да предизвиквате пристъп в избрано от вас време и място. Ако го правите в определена система, припадъците би трябвало да са по-леки и не толкова продължителни.

— Ще мога ли да шофирам и пилотирам? — „Да командвам?“

— Ммм… ако равнището на невротрансмитерите се следи и поддържа, не виждам защо не. Ако се получи.

След кратка вътрешна борба — срещу кого? — Май отвърна:

— Пенсионираха ме по болест заради тези пристъпи. Ще мога ли… да се върна на работа?

— Да, не разбирам… трябвало е да ви пратят във Военната болница преди да ви пенсионират. Хм. Добре. Ако бяхте действащ лейтенант, можехте да поискате да ви прехвърлят на канцеларска работа. Тъй като вече сте взапаса… определено ще се наложи да упражните известен натиск. — Ченко се усмихна.

— Канцеларска работа. И никакви кораби, нито полево командване?