Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 97

— Може да каже, може и да не каже. И аз бях незапознат някога, нали?

— Незапознат, но не и непознат.

— Трябваше да го видиш снощи, Уанда. Първо с Грего, а сетне, когато Куара се разбуди с плач…

— Отчаяни, самотни деца — какво доказва това?

— И Ела. Засмяна. И Олядо… за първи път участва в живота на семейството.

— А Куим?

— Поне спря да крещи неверникът да си върви у дома.

— Радвам се за семейството ти, Миро. Надявам се да успее да ги излекува завинаги, наистина се надявам — забелязвам разликата и у теб, сега си изпълнен с повече надежда, отдавна не съм те виждала такъв. Но не го води тук.

Миро прехапа бузата си, сетне закрачи. Уанда се затича подире му, хвана го за ръката.

Бяха на открито, ала дървото на Рутър беше между тях и портата.

— Не ме изоставяй така! — рече яростно тя. — Не си отивай ей така!

— Знам, че си права — рече Миро. — Но не мога да направя нищо. Когато бе у дома, то бе като че… сякаш бе дошъл Либо.

— Баща ми ненавиждаше майка ти, Миро — никога не би дошъл там.

— Но все едно, че бе дошъл. У дома Говорителя се държа така, както Либо се държеше винаги в станцията. Разбираш ли?

— А ти самият? Той идва и се държи така, както би трябвало да го направи баща ти, а никога не го направи, и всички вие сте се натъркаляли по гръб като малки кученца, които чакат да ги почешат по корема.

Презрението, изписано на лицето й, го вбеси. Искаше му се да я удари. Вместо това той се дръпна настрани и стовари пестник върху дървото на Рутър. Само за четвърт век то бе пораснало почти до осемдесет сантиметра в диаметър, а кората му беше груба и ръката го заболя.

Тя го приближи изотзад:

— Извинявай, Миро, нямах намерение да…

— Имаше, но беше глупаво и егоистично…

— Да, така е, аз…

— Фактът, че баща ми беше измет, не означава, че ще легна по гръб пред първия мъж, който ме погали по главата…

Ръката й помилва косата му, рамото, кръста.

— Знам, знам, знам…

— Защото аз знам какво означава един добър мъж — не само баща, а добър човек. Познавах Либо, нали така? И когато ти казвам, че този Говорител, този Андрю Уигин, е като Либо, се вслушай в думите ми и не ги отхвърляй като някакво скимтене на сау!

— Вслушвам се. Искам да се срещна с него, Миро.

Миро сам се изненада от себе си. Беше се разплакал. Всичко бе част от онова, което Говорителя би могъл да направи, нищо че го нямаше тук. Той бе разхлабил всички възли в сърцето на Миро и сега Миро не можеше да спре излиянията си:

— Ти също си права — рече тихо той, гласът му потрепваше от емоции. — Видях го да се появява с този свой изцелителен подход и си помислих: „Ех, да можеше да бъде мой баща!“ — Извърна се към Уанда, без да се интересува дали тя ще види зачервените му очи и набразденото от сълзи лице. — Същото, което си казвах всеки ден, когато се връщах у дома от Станцията на зенадора. Да беше само Либо мой баща; само да бях негов син!