Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 163

Очевидно ксенолозите бяха сторили нещо ужасно погрешно. След като Боскиня не знаеше за никакви нарушения, то би трябвало да е толкова голямо, че доказателства за него да са били засечени от спътниците, единствените средства за наблюдение, които докладваха пряко на комитета, без да минават съобщенията им през ръцете на Боскиня. Опита се да си представи какво биха могли да извършат Миро и Уанда — да са подпалили горски пожар? Да са отсекли дървета? Да са повели война между племената на прасенцата? Каквото и да е, все й се струваше абсурдно.

Опита да ги извика и да ги разпита, ала тях, разбира се, ги нямаше. Бяха отвъд портата, в гората, за да продължат, не ще и дума, същата дейност, която бе довела до възможността колонията Лузитания да бъде унищожена. Боскиня непрекъснато си повтаряше, че са млади, че би могло да са направили някоя глупава, детинска грешка.

Ала те не бяха чак толкова млади, бяха два от най-светлите умове на колонията, в която живeеха мнозина интелигентни хора. Добре че Междузвездният конгрес бе забранил на правителството да притежава каквито и да е средства за наказание, които могат да се използват за мъчение. Боскиня беше толкова бясна, че би могла и да употреби такива средства, ако разполагаше с тях. Не знам какво си мислите, че правите. Миро и Уанда, не знам какво сте сторили; ала каквато и да е била целта ви, сега цялата тази общност ще плаща цената. И ако съществува справедливост, аз някакси ще ви накарам да платите за това.

* * *

Мнозина от лузитанците бяха заявили, че няма да идат на Говоренето — бяха добри католици, нали така? Та нали епископът им бе казал, че Говорителя говорел с гласа на сатаната?

Ала след пристигането на Говорителя се шепнеха и други неща. Най-вече слухове, ала Милагре бе малко градче, където слуховете бяха солта на сивото живуркане; а слуховете нямат никаква стойност, ако не им се повярва. И тъй, говореше се, че малката, дъщеря на Марсау — Куара, която бе млъкнала след смъртта му, станала толкова приказлива, че чак си имала неприятности за това в училище. А пък за Олядо, невъзпитаното момче с отблъскващите метални очи, се говореше, че изведнъж станал весел и възбуден. Може би обзет, обсебен от някаква мания. Слуховете намекваха, че Говорителя притежавал целебна сила, че можел да урочасва, че благословията му връщала целостта на човек, че проклятието му може да те убие, че думите му могат да те омаят дотам, та да му се подчиниш. Не всички, естествено, бяха чули тези слухове, а и не всички, които ги бяха чули, им вярваха. Ала в четирите дена между пристигането на Говорителя и вечерта, когато щеше да Говори за смъртта на Маркос Мария Рибейра, общността на Милагре реши неофициално, че ще присъства на Говоренето и ще чуе какво има да каже Говорителя, независимо че епископът бе казал да не ходят.

Епископът сам си бе виновен. От неговата гледна точка, обявяването на Говорителя за сатана го поставяше на огромно разстояние от всички добри католици: Говорителя е против нас. Ала за онези, които не бяха толкова добре подковани теологично, сатаната бе толкова плашещ и могъщ, колкото и Бог. Те разбираха достатъчно добре континюитета на доброто и злото, за което говореше епископът, ала далеч повече ги интересуваше континюитета на силата и слабостта — чрез него живееха ден подир ден. А според този континюитет те бяха слабите, а Господ, сатаната и епископът — силните. Епископът бе издигнал Говорителя до своето равнище като човек на силата. И така хората бяха подготвени да повярват на слуховете за чудеса.