Читать «Планетата на Шекспир» онлайн - страница 97

Хортън вдигна глава и погледна, като онемя от гледката. Чудовището, лежащо само на стотина-двеста метра от тях, се топеше. Разлагаше се, като се превръщаше в гниеща гадост. Потръпна сякаш като живо, когато потъна във вонящата противна локва, от която протекоха малки вади, дигаща пара мръсотия.

Наблюдаваше го, вцепенен от ужас и погнуса, как се стичаше и образуваше мазна пяна, от която на човек му се повдигаше, и в съзнанието му изплува неканената мисъл, че никога нямаше да може да си припомни точно първоначалната му форма. Единственото впечатление, което бе добил за нея в мига, преди Хищника да отнеме живота му, бе за топчестия и вид, сплескания топчест вид, който на практика бе просто безформеност. Злото можеше да се характеризира с това, помисли си той. че изобщо няма форма. Беше топчеста маса и отвратителна локва мръсотия, която никога нямаше да разбереш какво представлява, така че бе свободен да си представиш какво можеше да бъде, както страхът от неизвестното те караше да му придаваш такива форми, които ти изглеждаха най-ужасяващи. По такъв начин злото можеше да приема толкова различни лица, колкото бяха и хората, за да му ги припишат — злото на всеки един би било малко по-различно от това на който и да е друг.

— Хортън.

— Да, Хищнико, какво има?

Гласът му бе слаб и дрезгав, затова Хортън коленичи край него и се наведе ниско, за да го чува.

— Когато свърши — рече Хищника, — оставете ме тук. Оставете ме на открито, така че да могат да ме намерят.

— Не те разбирам — отвърна Хортън. — Кой да те намери?

— Лешоядите. Чистачите. Гробарите. Малки гладни скитници, които поглъщат всичко. Насекоми, птици, дребни животни, червеи, бактерии. Ще го направиш, нали, Хортън?

— Разбира се, че ще го направя, ако го желаеш. Ако наистина го желаеш.

— Подарък — каза Хищника. — Последен подарък. Нека малките гладни животинки не жалят плътта ми. Предлагам себе си на много други живи същества. Велика последна подялба.

— Разбирам — рече Хортън.

— Подялба, подарък — повтори Хищника. — Това са важни неща.

27

Като вървяха, заобикаляйки Езерото, Илейн каза учудено:

— Роботът не е с нас.

— Остана при Хищника — отвърна Хортън. — Остана да бди за последно. Такъв е обичаят му. Нещо като ирландско бдение. Но ти не знаеш какво е ирландско бдение.

— Не, не знам. Какво е ирландско бдение?

— Седене край мъртвите. Бдение над тях. Никодим го е правил и за другите хора, които бяха на кораба с мен. На самотна планета край непознато слънце. Искал е да се помоли за тях, опитал се е да се помоли, но не е могъл. Помислил си е, че не е редно робот да чете молитва. Затова е сторил за тях нещо друго. Постоял е известно време с тях. Не е избързал да си тръгне.

— Колко хубаво е направил. Било е по-добро от молитва.

— И аз мисля така — рече Хортън. — Сигурна ли си, че знаеш къде е паднал драконът? Още няма ни следа от него.

— Видях го как падна — отговори тя. — Мисля, че знам мястото. Малко по-натам.

— Спомняш ли си как се чудехме защо драконът е бил затворен във времето — каза Хортън, — ако наистина е бил затворен във времето. Как си измисляхме събития, за да потулим факта, че не знаехме абсолютно нищо. Създавахме си малки човешки басни, за да придадем значение и някакво обяснение на нещо, което бе извън разбиранията ни.