Читать «Лъвът, Вещицата и дрешникът» онлайн - страница 4

— Разрешете да ви попитам, дъще Евина — каза господин Тумнус, — как попаднахте в Нарния?

— Нарния ли? Какво е това? — учуди се Луси.

— Това тук е страната Нарния — каза фавънът. — Тя е всичко, което се намира между стълба с фенера и големия дворец Каир Паравел на Източното море. А ти… ти дойде от необитаемите гори на запад, нали?

— Аз дойдох от дрешника в празната стая — отговори Луси.

— Ех! — въздъхна доста тъжно господин Тумнус. — Ако бях залягал над учебниците по география като малък, сега щях да знам повече за необикновените страни. Но вече е твърде късно.

— Но това не са страни — каза Луси, която едва не се разсмя. — Мястото е ей там, на няколко крачки зад мен, въпреки че не съм съвсем сигурна… Сега там е лято.

— А в Нарния — промълви господин Тумнус — е зима. От доста време е зима и ние двамата ще се простудим, ако продължаваме да разговаряме на снега. Дъще Евина, дошла си от далечната страна Празна Ая, в която царува вечно лято в град Дреш Ник… Ще имаш ли нещо против да те поканя у дома на чай?

— Много ви благодаря, господин Тумнус — каза Луси, — но си мисля, че вече е време да се връщам.

— Аз живея наблизо, зад ъгъла — поясни фавънът. — Там е топло. Ще те почерпя с препечени филийки, сардини, кекс…

— Много мило от ваша страна — каза Луси, — но мога да дойда съвсем за малко.

— Ако ме хванеш подръка, дъще Евина — каза господин Тумнус, — ще можем и двамата да се скрием под чадъра. Точно така! А сега да тръгваме.

И ето Луси вървеше през гората, подръка с това странно същество, сякаш отдавна се познаваха.

Не след дълго стигнаха до неравна камениста местност с малки възвишения и падини. Когато доближиха до една падинка, господин Тумнус внезапно зави. Сега двамата вървяха към един необикновено голям камък. Едва в последния миг Луси разбра, че той я води към входа на пещера. Щом влязоха, светлина от буен огън накара Луси да притвори очи. Господин Тумнус се наведе, взе малка маша, с която извади от огъня пламтяща главня, и запали лампата.

— След малко всичко ще бъде готово — каза той и сложи чайника.

Луси си помисли, че никога не е влизала в по-приятно място. Малката пещера от червеникав камък беше суха и чиста. Подът беше покрит с килим, имаше и две малки столчета („Едното е за мен, а другото — за гости“, каза господин Тумнус), маса, шкаф и полица над камината. А над нея висеше портрет на стар фавън с побеляла брада. В ъгъла се виждаше врата, за която Луси си помисли, че води към спалнята, а на една от стените бе закован рафт, пълен с книги. Луси ги разгледа, докато фавънът приготвяше чая. Имаха странни заглавия: „Животът и писмата на Силен“, „Нимфите и техните обичаи“, „Хора, монаси и пазачи на дивеч“, „Известни легенди“, „Човекът мит ли е?“

— Готово, заповядай, дъще Евина! — каза фавънът.

Но в последния миг тя попита:

— Господин Тумнус, какво има?

Кафявите очи на фавъна бяха пълни със сълзи, които бавно се стичаха по бузите му и скоро закапаха от върха на носа му. Накрая той закри лицето си с ръце и зарида.