Читать «Лошо място (Част ІI)» онлайн - страница 74

— Кой…

Лошото нещо го сграбчи за врата и Пит издаде особен звук, като че кост беше влязла в гърлото му. Санитарят хвана с две ръце ръката на Лошото нещо, която изглеждаше два пъти по-голяма от неговите, но не успя да го накара да отпусне хватката. Лошото нещо го повдигна за врата, брадичката на Пит се вирна и главата му се отметна. После го грабна за колана и го запрати обратно през вратата в коридора. Младият санитар се стовари върху една от сестрите и двамата паднаха на пода, настъпи бъркотия, сестрата се разпищя.

И всичко само за пет тиктакания. Толкова бързо.

Лошото нещо тръшна вратата, разбра, че не се заключва и постъпи най-странно, странно и страшно. Протегна двете си ръце към вратата и от тях излезе светлина, също като от фенерчето, само че синя. От пантите, от бравата и касата на вратата заизскачаха искри. Металните части се стопиха и се размекнаха — така маслото се разлива от картофеното пюре. Получи се пожарна врата. Така казваха за случай на пожар — ако видиш, че коридорът гори, не излизаш навън, затваряш вратата и чакаш в стаята. Обясняваха, че й викат „пожарна“, защото огънят не може да влезе през нея, а Томас все се чудеше защо тогава не й казват безпожарна врата, но така и не попита. Имаше обаче нещо друго — пожарната врата не пропускаше огъня, защото е метална, а сега се топеше по краищата заедно с металната рамка. Сякаш никога повече нямаше да мине през нея.

Отвън почнаха да блъскат по вратата, мъчеха се да отворят, не успяваха и непрекъснато викаха имената на момчетата. Томас разпозна някои гласове и искаше да изкрещи за помощ в бедата, но едва ли можеше да издаде по-силен звук от горкия Дерек.

Лошото нещо спря синята светлина. После се обърна и погледна Томас. Усмихна се. Лоша усмивка. Сетне прошепна:

— Томас?

Момчето с изненада разбра, че може да стане на крака, въпреки уплахата. Беше притиснат на стената до прозореца и се замисли дали да не повдигне резето на прозореца, да отвори и да излезе, както ги бяха учили по време на тренировките за аварии. Но знаеше, че не е достатъчно бърз, а Лошото нещо беше най-бързото същество, което бе виждал.

То запристъпва към него.

— Ти ли си Томас?

Известно време Томас не можеше да пророни нито дума. Само мърдаше устни и се мъчеше да каже нещо. През това време, се чудеше дали да не излъже, да каже, че не е Томас и Лошото нещо току-виж му повярвало, за да го пусне. Затова, когато изведнъж звуците започнаха да излизат от устата му, той забъбри:

— Не… не… не съм Томас. Той отиде във външния свят, голям негодник е, затова го изхвърлиха навън, в света.

Лошото нещо се изсмя. В смеха му нямаше нищо смешно — Томас никога не беше чувал подобно нещо.

— Кой, по дяволите, си ти, Томас? — изграчи Лошото нещо. — Откъде си? Как е възможно тъпак като теб да притежава способност каквато аз нямам?

Момчето не отговори. Не знаеше какво да каже. Искаше му се блъскането отвън да спре, хората да потърсят друг начин да влязат, защото с блъскане не ставаше. Може би трябваше да повикат полиция и да помолят за „челюстите на живота“, ами да, „челюстите на живота“ — като онези, които показваха по телевизията как изваждат хора от катастрофирали коли. Можеха да отварят вратата с „челюстите на живота“ точно както местеха смачканите коли и спасяваха хората. Томас се надяваше полицията да не каже, че с „челюстите на живота“ отварят само коли, а не врати по домовете, защото тогава с него беше свършено.