Читать «Лошо място (Част ІI)» онлайн - страница 72

После стана от люлеещия стол.

Представи си дома в Чиело Виста с всички дребни подробности от мислите на Томас.

Представи си стаята на Томас на първия етаж на северното крило в северозападния ъгъл.

Мрак, милиарди горещи искри в празнотата, скорост.

Джули беше в настроение за работа и затова останаха вкъщи само петнадесет минути, само колкото да нахвърлят тоалетни принадлежности и дрехи за преобличане в малката пътна чанта. В „Макдоналдс“ на Чапман авеню в Ориндж тя спря до гишето за коли и купи ядене за из път: сандвичи „Биг Мак“, пържени картофи и диетична кола. Преди да стигнат до магистралата на Коста Меса, докато Боби още се суетеше с пакетчетата горчица и опаковката на сандвичите, Джули закачи радарния детектор на огледалото за обратно виждане и го включи в запалката на тойотата. Боби досега не беше ял сандвичи при такава скорост, но предполагаше, че карат средно със сто и четирийсет километра в час по магистралата Ривърсайд на запад от магистралата Ориндж. Не беше доял картофите, когато вече се намираха само на няколко отклонения от магистралата Футхил източно от Лос Анжелис. Върховият час отдавна бе отминал и движението беше необичайно спокойно и все пак поддържането на такава скорост изискваше бърза смяна на платната и здрави нерви.

— Ако продължаваме със същата скорост — подхвърли Боби, — никога няма да получа възможността да умра от холестерина в сандвича.

— Лий разправя, че холестеринът не е причина за смъртта ни.

— Така ли?

— Твърди, че живеем вечно и холестеринът може само да ни премести от този живот малко по-бързо. Същото ще стане и ако се подхлъзна и се преобърнем няколко пъти.

— Едва ли — възрази Боби. — Не съм виждал по-добър шофьор от тебе.

— Благодаря ти. Аз пък не съм виждала по-добър пътник от теб.

— Чудя се само…

— Да?

— Ако наистина не умираме, а само продължаваме по-нататък и не си струва да се притеснявам за нищо — защо тогава, по дяволите, купих диетична кола?

Томас се изтърколи от леглото и скочи на крака.

— Дерек, върви, излизай, той идва!

Дерек зяпаше говорещ кон по телевизията и не чу предупреждението.

Телевизорът стоеше в средата на стаята, между леглата, и докато Томас отиде при Дерек и го задърпа, за да го накара да го чуе, около тях заехтя странен звук, много особен — като че някой си подсвирква, ама без да подсвирква. Появи се и вятър на няколко пъти. Не беше нито топъл, нито студен, но Томас потръпна от усещането.

Дръпна Дерек от стола и завика:

— Лошото нещо идва, излизай, върви, както ти казах, още сега!

Приятелят му направи глупава физиономия, после се усмихна, защото сигурно реши, че Томас се прави на смешен като онези тримата комици. Съвсем беше забравил обещанието си. Беше решил, че Лошото нещо сигурно е яйца на очи за закуска, но след като в чинията не се появиха никакви яйца, реши, че няма нищо опасно. Сега обаче имаше опасност, а Дерек не знаеше.

Пак странно подсвиркване. Нов повей на вятъра.

Томас сграбчи Дерек, тласна го към вратата и изкрещя: