Читать «Лошо място (Част ІI)» онлайн - страница 69

— Какво според теб се е случило на хлебарката?

— Не знам. И тъкмо това ме притеснява.

Караха по Нюпорт авеню, точно зад Крофърд Каньон. Неоновите лампи хвърляха причудливи светлини по платното.

Накацали по стръмните хълмове отляво, огромните къщи в английски и френски стил светеха като огромни луксозни кораби и изглеждаха съвсем нелепо не само защото лудите цени на тамошните парцели водеха до строителство на грамадни сгради, непропорционални на малките дворчета, но и защото архитектурата им рязко нарушаваше полутропическия пейзаж. Всичко това беше част от калифорнийския цирк. Боби донякъде го мразеше, но по принцип го обичаше. Досега никога не беше обръщал внимание на къщите и на фона на сериозните проблеми, с които се бяха сблъскали с Джули, не разбираше защо точно сега им обръща внимание. Може би толкова бе потресен, че дори дребните несъответствия му напомняха за хаоса, който едва не го погълна по време на пътуванията му с Франк.

— Налага ли се да караш толкова бързо? — обърна се той към Джули.

— Да — сопна се съпругата му. — Искам да се приберем у дома, да вземем багажа, да стигнем до Санта Барбара, да научим колкото е възможно повече за Полардови и да приключим с този отвратителен, зловещ случай.

— Ако така го приемаш, защо просто не се откажем? Франк се връща, даваме му парите и буркана с червените диаманти, извиняваме се, казваме, че е страхотно момче, но ние вече не играем.

— Не можем — отговори Джули.

Боби прехапа устни и каза:

— Зная. Но не разбирам защо сме принудени да се заплитаме в това.

Колата изпълзя по хълма и бързо се понесе на север, покрай входа на Рокинг Хорс Ридж. Жилището им се намираше само на няколко преки оттам. Чак когато натисна спирачките, за да вземе завоя, Джули го погледна и попита:

— Наистина ли не знаеш защо не можем да се откопчим?

— Наистина. Да не би ти да знаеш?

— Да.

— Кажи ми.

— Сам ще се сетиш в крайна сметка.

— Не се прави на загадъчна. Не е в твой стил.

Джули завъртя волана на служебната тойота и влезе в тяхната улица.

— Ще ти кажа какво мисля, ще се ядосаш, ще отречеш, после ще се скараме, а пък не ми се иска да се карам с теб.

— Защо пък ще се караме?

Тя зави по алеята, паркира, изключи фаровете и двигателя и се обърна към Боби. Очите й блестяха в мрака.

— Когато разбереш защо не можем да се откопчим, няма да ти хареса изводът, който трябва да си направим за себе си и ще възразиш, че не съм права и че всъщност сме чудесна двойка сладурчета. Приятно ти е да си мислиш, че сме просто двойка сладурчета, хитри, но непокварени, нещо като младия Джими Стюарт и Дона Рийд. Наистина те обичам заради това — ти си такъв мечтател. Ще ми стане болно, когато започнеш да се караш.

Боби едва не започна да се кара за това дали ще се скарат. После се загледа в нея и промълви:

— Имах чувството, че нещо не е наред, че когато всичко свърши и осъзная защо така упорито съм искал да го доведа докрай, мотивите ми няма да са толкова благородни, колкото ми се струват сега. Много особено чувство, по дяволите. Сякаш не познавам себе си.

— Може би цял живот опознаваме себе си. И може би така и не успяваме да се опознаем изцяло.