Читать «Лошо място (Част ІI)» онлайн - страница 109

Фогърти хвърли недоволен поглед към Франк и продължи:

— Никога не съм го виждал в подобно състояние. Не бих искал да ми се обеси на врата дори в предишното си състояние, какво остава за сегашното полувегетиране. Добре, добре, ще поговорим. Щом свършим обаче, вие поемате отговорността.

Заобиколи махагоновото писалище и седна на стол, тапициран със същата тъмночервена кожа, както стола, на който се бе отпуснал Франк.

Домакинът не бе поканил гостите да седнат, но Боби се запъти към канапето. Джули го последва, промуши се покрай него в последния миг и се настани на крайчеца на канапето, до Франк. Удостои Боби с красноречив поглед: „Много си импулсивен и ако той почне да пъшка, да въздиша или от устата му излязат мехурчета, ти ще протегнеш ръка, за да го успокоиш и ще отпътуваш по дяволите, затова стой настрана.“

Фогърти свали очилата с рогова рамка, остави ги върху писалището, затвори здраво очи и стисна основата на носа си с палец и показалец, сякаш с усилие на волята искаше да пропъди главоболие, да събере мислите си или и двете. После отвори очи, примигна срещу семейство Дакота през писалището и подхвана своя разказ:

— Аз съм лекарят, който акушира на Розел Полард преди четирийсет и шест години, през февруари 1946 година. Акуширах и при раждането на всички нейни деца — Франк, близначките и Джеймс… или Канди, както той сега предпочита да го наричат. През годините съм лекувал Франк от обичайните болести на детството и юношеството. Сигурно затова смята, че може да дойде при мен, когато се озове в беда. Да, ама е сбъркал. Не съм идиотски лекар като ония по телевизията — любезни душеприказчици и близки на всеки. Лекувах ги, плащаха ми и нищо повече. Всъщност… лекувал съм само Франк и майка му, защото момичетата и Джеймс никога не боледуваха, освен ако не говорим за психически заболявания, каквито те имат по рождение и няма да се оправят.

Понеже Франк седеше с клюмнала глава, от дясното ъгълче на устата му към брадичката се стичаше тънка сребриста струйка слюнка.

— Очевидно са ви известни способностите на децата й… — каза Джули.

— Фактически не знаех допреди седем години, до деня, когато Франк я уби. Вече бях пенсионер, но той дойде при мен, разказа ми повече, отколкото исках да науча и ме въвлече в този кошмар, защото искаше да му помогна. Как можех да му помогна? Кой изобщо би могъл? Все едно, не е моя работа.

— Но защо притежават такива способности? — настоя Джули. — Нямате ли някакво доказателство или теория?

Фогърти се изсмя. Груб, кисел смях, който би разпръснал всякакви илюзии у Боби, ако те вече не бяха разпръснати от първите две минути на общуването с този човек.

— О, да, имам теории и доста информация в тяхна подкрепа. Никак няма да ви е приятно да чуете някои от тях. Няма да се забърквам в тази каша, в никакъв случай, но не мога от време на време да не се замислям по въпроса. Всеки би постъпил така. Кашата е отвратителна, объркана и интригуваща. Теорията ми е, че всичко започва от бащата на Розел. Твърдеше се, че баща й е някакъв скитник, насилил майка й, но винаги съм знаел, че това е лъжа. Баща й беше Ярнел Полард, брат на майка й. Розел е плод на изнасилване и кръвосмешение.