Читать «Лошо място (Част ІI)» онлайн - страница 101

Гърлото й се сви, дъхът й секна, от гърдите й се изтръгна вопъл. Не биваше така. Не можеше да си позволи да рухне. Никога досега не й се беше налагало толкова да прояви твърдост — извършените тази вечер убийства в окръг Ориндж щяха да бъдат само първите от верижна реакция, която щеше да помете и нея, и Боби, ако двамата се оставеха на скръбта.

Боби продължаваше да стои на колене пред нея и да разказва още подробности — Дерек също бил мъртъв, а може би и други в Чиело Виста. Джули здраво стисна ръцете му — беше неизразимо благодарна, че може да се надява на неговата опора в настъпващия хаос. Очите й бяха замъглени, но с огромно усилие на волята тя удържа сълзите. Все пак не й стигнаха силите да погледне Боби в очите, иначе самообладанието й щеше да се стопи.

Когато Боби приключи разказа си, тя каза:

— Бил е братът на Франк, разбира се.

Треперливият глас я изненада.

— Почти е сигурно.

— Но как е разбрал, че Франк е наш клиент?

— Нямам представа. Видя ме на плажа в Пуналу…

— Да, но не те е проследил. Не е имал никакъв начин да разбере кой си ти. И, за Бога, как се е добрал до Томас?

— Липсва ни някаква много важна информация, затова не разбираме поведението му.

— Какво иска тоя мръсник? — рязко извика Джули. Сега в гласа й имаше колкото скръб, толкова и гняв. Това беше добър признак.

— Преследва Франк — обясни Боби. — Седем години Франк е живял уединено и затова по-трудно ще го открие. Сега Франк има приятели и Канди разполага с повече възможности да го търси.

— Значи един вид съм подписала смъртна присъда на Томас, когато съм се захванала със случая.

— Нали не искаше. Наложи се да те убеждавам.

— Аз те убеждавах, ти се дърпаше.

— И да има вина, тя е обща, но не е така. Просто приехме нов клиент, нищо повече и всичко… се случи ей така.

Джули кимна и най-после се осмели да го погледне в очите. Гласът му не трепереше, но по бузите му се стичаха сълзи. Погълната от собствената си мъка, тя бе забравила, че изгубените приятели са общи и че Боби бе заобичал Томас почти колкото нея. Младата жена отново извърна поглед.

— Добре ли си? — попита я Боби.

— Налага се. По-късно искам да поговорим за Томас — колко смело понасяше това, че е различен, как никога не се оплакваше, колко беше мил. Искам двамата да кажем всичко и да не го забравяме. Никой няма да издигне паметник на Томас, не беше прочут, беше малък човек, не направи нищо велико, с изключение на това, че се стараеше да бъде най-добрият, и друг паметник, освен нашите спомени, няма да има. Затова ще го запазим жив, нали?

— Да.

— Ще го запазим жив… докато и ние не си отидем от този свят. Но всичко това е за по-нататък, когато имаме време. Сега ние трябва да се запазим живи, защото тоя мръсник е по следите ни, нали?

— Така е — потвърди Боби, сетне се изправи и я придърпа от стола.

Беше облечен в тъмнокафяво велурено яке с кобур под мишницата. Джули бе свалила своя кобур и кадифеното сако, но сега пак ги сложи. Тежестта на револвера от лявата страна я успокояваше. Надяваше се, че ще има възможност да го използва.