Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 9

— Та кого ще издирвам? — попитах спокойно.

Вини ми подаде папката.

— Джоузеф Морели.

Сърцето ми подскочи. Знаех, че Морели е замесен в убийство. Това беше страхотна новина в Бърг, а подробностите за престрелката бяха отпечатани на първа страница на „Трентън Таймс“. „ЧЕНГЕ ОТ НРАВСТВЕНАТА ПОЛИЦИЯ УБИВА НЕВЪОРЪЖЕН ЧОВЕК“. Но това се бе случило преди месец и оттогава по-важни въпроси (като точната сума на джакпота) замениха клюките за Морели. Поради липсата на повече информация бях приела, че Морели е изпълнявал служебния си дълг по време на стрелбата. Не знаех, че е бил обвинен в убийство.

Вини не пропусна да отбележи реакцията ми.

— Като съдя по физиономията ти, бих казал, че го познаваш.

Кимнах.

— Продадох му еклерче, когато бях в гимназията.

— Скъпа, половината жени в Ню Джърси са му продали еклерчетата си — изсумтя Кони.

2.

Купих си кутия сода от магазина на Фиорели и я изпих, докато отивах към колата. Седнах зад волана, разкопчах горните две копчета на червената си копринена блуза и свалих чорапогащника си, победена от жегата. После отворих папката на Морели и първо разгледах снимките. Имаше една моментална от ареста, друга, на която беше с кафяво кожено яке и джинси, и официална снимка с риза и вратовръзка, очевидно свалена от полицейското му досие. Не се беше променил много. Може би беше малко по-слаб. По-ясно изразени черти на лицето. Няколко бръчици около очите. Нов тънък белег пресичаше дясната му вежда и правеше клепача му леко отпуснат. Ефектът беше обезпокояващ. Дори заплашителен.

Морели се бе възползвал от наивността ми цели два пъти. След сцената на пода в сладкарницата не ми се беше обадил, не ми беше пратил картичка, дори не се бе сбогувал с мен. А най-ужасното беше, че аз много исках да ми се обади. Мери Лу Молнар беше права за него. Наистина беше неустоим.

Казах си, че това е стара история. Не бях виждала Морели повече от три или четири пъти през последните единадесет години, а и всеки път бе от разстояние. Той беше част от детството ми и детските ми чувства към него нямаха място в настоящето. Трябваше да си свърша работата. Беше съвсем просто. Не се канех да си връщам за старите рани. Откриването му нямаше нищо общо с отмъщението. Исках да го намеря само за да мога да си платя наема. Да бе! Сигурно затова внезапно стомахът ми се сви.

Според информацията от договора за гаранция Морели живееше в блок близо до шосе 1. Стори ми се, че мястото е подходящо за начало на проучванията ми. Съмнявах се, че Морели си седи вкъщи, но можех да разпитам съседите му и да проверя дали си прибира пощата.

Оставих папката настрани и неохотно напъхах краката си обратно в черните обувки. Завъртях ключа, но колата не реагира. Фраснах таблото с юмрук и изсумтях облекчено, когато двигателят заработи.

След десет минути отбих на паркинга пред дома на Морели. Сградите бяха двуетажни, тухлени, семпли. Всяка имаше по два дълги коридора, в които имаше по осем апартамента. Изгасих двигателя и огледах номерата на апартаментите. Морели живееше в задната част на първия етаж.