Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 11

Зачаках търпеливо и след десетина минути Авантата се появи отново с черен сак в ръка, качи се в колата си и изчезна. Изчаках го да излезе от паркинга и потеглих след него. Поддържах дистанция от две-три коли между нас, а сърцето ми биеше лудо, въодушевено от перспективата за десет хиляди долара.

Проследих Авантата до улица „Стейт“ и го видях да спира на един частен път. Подминах го и паркирах няколко къщи по-нататък. В миналото това е бил модерен квартал с просторни каменни къщи и големи, добре поддържани морави. През шестдесетте години, когато съсипването на квартали било любимо занимание на либералите, един от собствениците на къщи на улица „Стейт“ продал дома си на чернокожо семейство. През следващите пет години цялото бяло население се паникьосало и напуснало махалата. В къщите се нанесли бедни, които ги разделили на апартаменти. Дворовете били занемарени, а прозорците — заковани с летви. Но както често се случва с хубавите места, в момента кварталът отново ставаше моден и се съвземаше.

Авантата излезе от къщата след няколко минути. Тръгна си сам и без черния сак. Леле Боже! Следа. Какви бяха шансовете Джо Морели да седи в къщата със сака в скута си? Реших, че са минимални. Вероятно си заслужаваше да проверя. Имах две възможности. Или веднага да повикам полицията, или да проведа свое собствено разследване. Ако се обадех в полицията, а Морели не беше тук, щях да приличам на идиот, а ченгетата можеха да не проявят разбиране и да не са готови да ми помогнат следващия път. От друга страна, нямах никакво желание да разследвам сама. Това не беше подходяща мисъл за човек, току-що започнал работа като ловец на престъпници, но не можех да я пропъдя от главата си.

Седях и зяпах къщата. Надявах се, че по някое време Морели ще се изнесе оттам и няма да ми се наложи аз да влизам. Погледнах си часовника и си помислих за ядене. Все пак на закуска бях пила само бира. Пак насочих очи към къщата. Ако приключех с тази задача, можех да се понеса към златните арки на „Макдоналдс“ и да си купя един хамбургер с дребните монети, които ми бяха останали. Добра мотивация.

Поех си дъх, отворих вратата и слязох от колата. Подканих се да действам. Не трябваше да превръщам нещо толкова просто в голяма работа. Джо вероятно дори не беше тук.

Тръгнах решително по тротоара, като си говорех сама. Стигнах до къщата и влязох без колебание. Пощенските кутии във вестибюла показваха, че апартаментите са осем. Всички кутии си имаха табелки с имена — освен онази на апартамент 201. Нито едно от имената не беше Морели.

Поради липса на по-добър план, реших да изпробвам загадъчната врата. Докато стигна до втората площадка, сърцето ми вече биеше лудо. Утеших се с мисълта, че това е сценична треска. Абсолютно нормално. Пак си поех дъх и без помощта на мозъка си успях да се придвижа до съответната врата. Някаква ръка почука по нея. Боже, това беше моята ръка.

Долових движение зад вратата. Някой стоеше от другата страна и ме наблюдаваше през шпионката. Морели? Бях убедена в това. Усетих как сърцето ми бие в гърлото. Защо, по дяволите, правех това? Аз си бях доставчик на евтино бельо. Какво ми разбираше главата от залавяне на убийци?