Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 88

Реших, че ще действам бавно, стъпка по стъпка. Първо щях да вечерям, а после да напръскам Морели за десерт.

Той се завъртя и ме погледна.

— Искаш ли да поговорим за случилото се?

— Рамирес едва не уби Лула и я остави на площадката на противопожарната стълба.

— Рамирес е като гъба, която се храни с ужаса на хората. Виждала ли си го някога на ринга? Феновете му го обичат, защото стига докрай, освен ако реферът не прекрати боя. Играе си със съперника си. Обича вида на кръв. Обича да наказва. А през цялото време, докато наказва жертвата си, й говори с нежен глас и й обяснява колко страшно ще стане. Обяснява, че ще спре само когато започнат да го молят за милост. По същия начин се отнася и с жените. Обича да ги гледа как се гърчат от болка и страх. Обича да оставя следи.

Метнах чантата си на плота.

— Знам. Страхотно си пада по мъченията и молбите за милост. Всъщност може да се каже, че е напълно откачен на тази тема.

Морели изключи котлона.

— Опитвам се да те изплаша, но май не се справям много добре.

— Страхувах се цял ден и вече не ми остана страх. Ще мисля за това утре.

Огледах се и осъзнах, че някой е почистил кръвта.

— Ти ли изчисти кухнята? — попитах Морели.

— Кухнята и спалнята. Но мокетът ти трябва да бъде почистен от професионалисти.

— Благодаря. Никак не ми се искаше отново да видя кръв.

— Много лошо ли беше?

— Да. Лицето на Лула е почти неузнаваемо… цялата беше в кръв…

Гласът ми затрепери. Млъкнах и забих очи в пода.

— Мамка му!

— В хладилника има вино. Защо не оставиш револвера и не сипеш две чаши?

— Защо си толкова мил с мен?

— Имам нужда от теб.

— Олеле майчице!

— Не по този начин.

— Не мислех „по този начин“. Само казах „олеле, майчице“. Какво готвиш?

— Пържоли. Сложих ги във фурната, когато те видях на паркинга.

Той наля виното, подаде ми чаша и отбеляза:

— Доста спартански живееш.

— Загубих си работата и не можах да си намеря друга. Продадох си мебелите, за да успея да си платя сметките.

— Тогава ли реши да работиш за Вини?

— Нямах голям избор.

— Значи ме преследваш заради парите? Нищо лично.

— В началото не беше лично.

Морели се движеше из кухнята ми, сякаш бе живял тук цял живот. Постави чинии на плота, извади купа със салата от хладилника. Всичко това трябваше да ми се стори арогантно и нагло, но всъщност бе твърде приятно.

Той метна по една голяма пържола във всяка чиния, покри ги с чушки и лук и добави печени картофи, увити във фолио. Извади сос за салатата, сметана, сос за пържолите, изключи фурната и избърса ръце в кърпата.

— Защо вече да е лично?

— Защото ме окова с белезници за релсата в банята. А после ме принуди да ровя из контейнер за боклук, за да си намеря ключовете от колата. Всеки път, когато се видим, правиш всичко възможно, за да ме унижиш.

— Ключовете не бяха твои, а мои — възрази Морели, като отпи от виното и прикова очи в моите. — Ти открадна колата ми.