Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 70

Затворих очи. Нямах никакво желание да се обаждам на Рейнджъра. Исках да си свърша работата сама и да покажа на всички колко съм способна.

— Гордостта предхожда провала — казах високо. Не бях сигурна какво точно означава това, но ми прозвуча правилно.

Поех си дълбоко дъх, свалих мокрото яке, настаних се на седалката и звъннах на Рейнджъра.

— Ало?

— Имам проблем.

— Гола ли си?

— Не.

— Жалко.

— Заклещила съм един престъпник в дома му, но нямам късмет с ареста.

— Ще ми обясниш ли какво точно означава липсата на късмет?

— Оня ми гепи чантата и ме изрита от къщата.

Пауза.

— Предполагам, че не си успяла да си запазиш оръжието, нали?

— Не успях. Но хубавото е, че не беше заредено.

— А имаше ли патрони в чантата?

— Може и да имаше няколко.

— Къде си сега?

— Пред къщата му. В джипа.

— И искаш да дойда и да убедя човека, че трябва да се държи добре?

— Да.

Имаш късмет, че съм в настроение и съм готов да играя ролята на Хенри Хигинс. Кажи ми адреса.

Дадох му адреса и затворих, отвратена от себе си. Бях въоръжила престъпника, а сега изпращах Рейнджъра да разчисти бъркотията, която бях създала. Трябваше да си размърдам акъла най-после. Щях да се науча как да зареждам проклетото оръжие и да стрелям. Вероятно никога нямаше да имам кураж да прострелям Джо Морели, но бях абсолютно убедена, че и окото ми няма да мигне, когато застрелям Лони Дод.

Вперих очи в часовника на таблото и зачаках Рейнджъра, обзета от нетърпение да приключим с недовършената работа. Минаха десет минути преди мерцедесът да се появи в края на улицата и да се понесе към мен в дъжда, лъскав и зловещ. Стори ми се, че дори водата не смее да повреди безукорната му боя.

Излязохме едновременно от колите. Рейнджъра носеше бейзболно кепе, тесни черни джинси и черна тениска. Той си закачи найлоновия колан с кобура и пистолета. На пръв поглед приличаше на ченге от екипа за бързо реагиране. После нахлузи бронираната си жилетка и попита:

— Как се казва престъпникът?

— Лони Дод.

— Имаш ли снимка?

Изтичах до джипа, извадих снимката на Дод и му я подадох.

— Какво е направил? — поинтересува се той.

— Кражба на коли. За първи път му е.

— Сам ли е?

— Доколкото знам, да, но не мога да гарантирам.

— Къщата има ли задна врата?

— Не знам.

— Хайде да проверим.

Тръгнахме към задната част на къщата. Вървяхме през високата трева и държахме под око предната врата и прозорците. Не си бях направила труда да си облека якето. Стори ми се излишно усложнение в този момент. Цялата ми енергия бе съсредоточена в залавянето на Дод. Бях прогизнала до кости, но мисълта, че няма начин да се намокря още повече, ми подейства ободрително. Задният двор приличаше на предния: висока трева, ръждясала люлка, две кофи, преливащи от боклук — очуканите им капаци лежаха в тревата. Задната врата на къщата се отваряше към двора.