Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 69

— Отворете!

После ми дойде гениална идея и добавих:

— Доставка на пица.

Кльощав тип с тъмна, дълга до раменете коса отвори вратата. Беше няколко сантиметра по-висок от мен. Нямаше риза и обувки — носеше само мърляви широки джинси, закопчани до половината. Зад него видях пълна с боклуци всекидневна. Оттам смърдеше на котка.

— Не съм поръчвал пица — каза кльощавият.

— Вие ли сте Лони Дод?

— Да. Каква е тази дивотия с пицата?

— Това беше начинът да ви накарам да отворите.

— Какво?

— Работя за Винсънт Плъм, човека, платил гаранцията ви. Пропуснали сте явяването си в съда и господин Плъм би искал да ви определят нова дата.

— Майната му. Няма да ходя никъде.

Дъждът се стичаше по якето ми и мокреше джинсите и маратонките ми.

— Ще ви отнеме само няколко минути. С удоволствие ще ви закарам дотам.

— Плъм не е собственик на фирма за лимузини. Наема само два вида хора — жени с огромни цици и гадни ловци на хора. Нищо лично, а и е трудно да се види заради якето, но нямаш вид на жена с огромни цици. А това автоматично те превръща в гаден ловец на хора.

Внезапно той протегна ръка, грабна чантата ми и изсипа съдържанието й на вехтия мокет зад гърба си. Револверът се приземи с трясък.

— Можеш да си навлечеш сериозни неприятности в този щат, когато носиш скрито оръжие — съобщи ми Дод.

Присвих очи.

— Ще сътрудничиш ли?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че ако имаш акъл в главата, ще нахлузиш риза и обувки и ще дойдеш с мен.

— Май нямам много акъл — ухили се той.

— Добре. Тогава ми върни нещата и с радост ще си тръгна оттук.

Никога не бях изричала нещо по-вярно.

— Няма да ти върна нищо. Тези боклуци вече са мои.

Чудех се дали да го сритам в топките, когато той изведнъж ме бутна силно в гърдите. Излетях от циментовата площадка и тупнах по задник в калта.

— Разкарай се — каза Дод. — Или ще те гръмна със собствения ти шибан пищов.

Вратата се затръшна и чух изтракване на резе. Надигнах се и си избърсах ръцете в якето. Не можех да повярвам, че бях стояла неподвижна като пън и го бях оставила да ми гепи чантата. Какво, по дяволите, си мислех?

Мислех си за Кларънс Сампсън, а не за Лони Дод. А Лони Дод не беше тлъст пияница. Трябваше да внимавам повече. Трябваше да стоя по-далеч от него. И трябваше да държа спрея в ръка, а не в чантата си.

Имах да уча доста, за да стана добър ловец на хора. Липсваха ми умения, но по-важното бе, че и поведението ми не бе подходящо. Рейнджъра се бе опитал да ме посъветва, но не му бях обърнала внимание. Беше ме предупредил, че вечно трябва да съм нащрек. Да виждам всичко във всяка секунда, в която се движа по улиците. Че ако човек се унесе в мисли, може да умре. Че ловецът на престъпници винаги трябваше да е подготвен за най-лошото.

Тогава думите му ми се сториха пресилени. Но май съветът бе доста добър.

Върнах се до джипа и застанах вбесена до него, като ругаех себе си, Дод и „И. И. Мартин“. Споменах и имената на Рамирес и Морели и сритах предната гума.

— А сега какво? — изкрещях в дъжда. — Какво ще правиш сега, генийче?

Е, със сигурност нямаше да си тръгна с Лони Дод, окован в белезници и тръшнат на задната седалка на черокито. Осъзнах, че се нуждая от помощ, но имам само две възможности. Полицията или Рейнджъра. Ако се обадех в полицията, можех да закъсам заради оръжието. Налагаше се да звънна на Рейнджъра.