Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 12

Напомних си, че не трябва да мисля за Джо като за убиец. А просто като за мъжествен кретен. За човека, който ме вкара в лошия път, а после надраска подробностите за случката на стената на мъжката тоалетна в ресторанта на Марио. Прехапах устни и се усмихнах глупаво на човека зад шпионката. Казах си, че никой мъжествен кретен не може да устои да не се притече на помощ на една тъпа патка.

Минаха още няколко секунди. Почти чувах как Морели ругае безмълвно и се чуди дали е разумно да отвори. Махнах с ръка пред шпионката — колеблив, незаплашителен жест, с който му показвах, че знам за присъствието му.

Резето изтрака, вратата се отвори и се озовах лице в лице с Морели. Стойката му беше агресивна, а гласът — изпълнен с нетърпение.

— Какво има?

Беше по-солиден, отколкото го помнех. По-ядосан. Очите му бяха далечни, а устата — по-цинична. Бях дошла да търся момче, което можеше да е извършило убийство от страст. Подозирах обаче, че човекът срещу мен може да извърши професионално убийство.

Забавих се за миг, за да овладея гласа си и да измисля добра лъжа.

— Търся Джо Джуниак…

— Сгрешили сте апартамента. Тук няма Джуниак.

Престорих се на объркана и се насилих да се усмихна.

— Извинете.

Отстъпих една крачка и тъкмо се канех да се втурна надолу по стълбите, когато Морели ме позна.

— Боже Господи! — извика той. — Стефани Плъм!

Този тон ми беше добре познат. Баща ми го използваше, когато хванеше псето на семейство Смълен да вдига крак над хортензиите му. Реших, че това не е проблем за мен — още в самото начало си изяснявахме, че между нас не кипи бурна любов. Това улесняваше работата ми. Така че казах:

— Джоузеф Морели. Каква изненада.

Той присви очи.

— Да. Страхотна. Също като онзи път, когато ме прегази с колата на баща си.

За да избегна сблъсъка, реших да дам някакво обяснение, но пък не се чувствах длъжна да лъжа убедително.

— Беше случайно. Кракът ми се хлъзна върху педала.

— Не беше случайно. Ти се качи на бордюра и ме подгони по тротоара. Можеше да ме убиеш.

Той се наведе напред и огледа коридора.

— Всъщност какво правиш тук? Прочела си за мен във вестниците и си решила, че животът ми не е достатъчно сложен?

Добрите ми намерения се изпариха.

— Въобще не ми пука за шибания ти живот — отговорих рязко. — Работя за братовчед ми Вини. Нарушил си съдебната гаранция.

Страхотен ход, Стефани! Великолепно самообладание.

Морели се ухили.

— И Вини те изпрати да ме прибереш?

— Защо, какво смешно има?

— Ами смешно си е. А трябва да ти призная, че тези дни наистина мога да оценя една добра шега, тъй като не съм чувал много напоследък.

Разбирах го. Ако ме очакваше двадесетгодишна или доживотна присъда, и аз нямаше да се веселя.

— Трябва да поговорим.

— Говори тогава. Бързам.

Прецених, че разполагам с около четиридесет секунди да го убедя да се предаде. Трябваше да започна с тежката артилерия още от самото начало. Да въздействам върху чувството му за вина.