Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 119

— Не ми харесва отношението ти, Морели.

Лъчът на фенера смени посоката си и Джо се хвърли към вратата.

— Не ми пука какво мислиш за отношението ми. Не съм в добро настроение. Свидетелят ми е мъртъв, а аз не мога да намеря шибаното оръжие, с което е извършено престъплението. Вероятно Рамирес ще заквичи като прасе и ще ме оправдаят, но докато това не стане, ще остана скрит.

— Не, по дяволите! Не вярвам, че това е в твой интерес. Да предположим, че някое ченге те види и те застреля, а? Освен това трябва да си свърша работата и ще го направя. Въобще не трябваше да сключвам тази тъпа сделка с теб.

— Сделката си беше добра — възрази той.

— Ти щеше ли да я сключиш, ако беше на мое място?

— Не. Но аз не съм ти. Имам умения, за които само можеш да мечтаеш. И съм много по-гаден, отколкото ти някога ще бъдеш.

— Подценяваш ме. Аз мога да бъда адски гадна.

Морели се ухили.

— Ти си бонбонче. Меко и сладко, а когато си разгорещена, си адски съблазнителна.

Онемях. Не можех да повярвам, че преди секунди през главата ми минаваха нежни и дружелюбни мисли по отношение на този кретен.

— Бързо се уча, Морели. Допуснах няколко грешки в началото, но вече мога да те отведа в полицията.

— Да бе! Какво ще направиш? Ще ме застреляш ли?

Сарказмът му никак не ми хареса.

— Мисълта е доста привлекателна, но стрелбите са излишно нещо. Просто трябва да ти затворя вратата, арогантно копеле.

Въпреки мижавата светлина забелязах как се ококори, когато осъзна какво става миг преди да затръшна тежката врата на камиона. Чух приглушения удар на тялото му в изолираната врата, но беше прекалено късно. Резето вече беше паднало.

Настроих термостата на пет градуса. Реших, че температурата е достатъчно ниска, за да не позволи на труповете да се размразят, но не чак толкова ниска, че да превърна Морели в ледена висулка, докато стигнем до Трентън. Качих се в кабината и запалих двигателя с ключовете на Луис. Излязох от паркинга и се отправих към магистралата.

На половината път към къщи намерих обществен телефон и звъннах на Дорси. Съобщих му, че водя Морели в полицията, но не го зарадвах с подробности. Казах му, че ще бъда на паркинга на участъка след около четиридесет и пет минути и се надявам да прояви любезността да ме чака там.

Завих по „Норт Клинтън“ точно навреме и на светлината на фаровете си видях Дорси и две униформени ченгета. Угасих двигателя, поех си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокоя нервния си стомах, и излязох от кабината.

— Може би ще имаш нужда от повече от две ченгета — споделих с Дорси. — Предполагам, че Морели ще е ужасно вбесен.

Дорси повдигна вежди.

— Да не би да го возиш в хладилника?

— Да. При това не е сам.

Един от униформените свали резето, вратата се отвори и Морели се хвърли върху мен. Проснахме се на асфалта, като се борехме, търкаляхме и ругаехме ожесточено.

Дорси и ченгетата издърпаха Морели от мен, но той продължаваше да псува и да размахва ръце.