Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 121

Помислих си, че това е професионална работа. Не приличаше на Рамирес. Вероятно бе някой обикновен крадец. Може би човекът се бе обезкуражил от бедността ми и бе решил да си търси по-добра плячка, като любезно бе заключил след себе си. Огледах противопожарната стълба през кръгчето. Беше празна и ми се стори безопасна.

Казах си, че трябва да звънна в полицията и да съобщя за нахлуването в дома ми. Безжичният телефон лежеше на нощното ми шкафче. Натиснах копчето, но не чух сигнал. Мамка му! Някой сигурно бе изключил базата в кухнята. Уплашено гласче в главата ми прошепна, че трябва да изчезна от апартамента. Посъветва ме да използвам противопожарната стълба и да се движа бързо.

Върнах се до прозореца и се помъчих да сваля райбера. Чух движение зад себе си и усетих присъствието на натрапника. Видях отражението му в стъклото. Стоеше до вратата на спалнята ми, осветен изотзад от лампата в коридора.

Той ме извика по име. Косата ми настръхна като козината на ударена от ток котка.

— Пусни завесите — нареди ми той. — Обърни се бавно и спокойно, за да мога да те виждам.

Подчиних се на заповедта му. Присвих очи в тъмнината, за да го видя по-добре. Познах гласа му, но все още не схващах целта на посещението му.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Добър въпрос — отговори той и светна лампата.

Беше Джими Алфа с пистолет в ръка.

— И аз си задавам този въпрос през цялото време. Как се стигна до това? Аз съм почтен човек, нали разбираш? Опитвам се да постъпвам правилно.

— Това е хубаво — окуражих го.

— Какво е станало с мебелите ти?

— Преживях трудни моменти.

Той кимна.

— Значи знаеш как е — ухили се Джими. — Затова ли започна да работиш за Вини?

— Да.

— Ние с Вини си приличаме. Правим каквото е нужно, за да оцелеем. Предполагам, че и с теб е така.

Не ми харесваше да ме сравняват с Вини, но не възнамерявах да споря с човек, който държи пистолет.

— Да, вероятно е така — потвърдих бързо.

— Следиш ли боксовите мачове?

— Не.

Алфа въздъхна.

— Мениджър като мен цял живот чака и се надява да се появи добър боксьор. Повечето мениджъри умират без желанието им да се изпълни.

— Но ти си имаш добър боксьор. Имаш Рамирес.

— Поех Бенито още когато беше дете. Четиринадесетгодишен. Веднага разбрах, че ще е различен от останалите. Имаше нещо у него. Амбиция. Сила. Талант.

И лудост също. Не трябваше да забравяме за лудостта.

— Научих го на всичко за боксирането. Отдадох му цялото си време. Внимавах да се храни правилно. Купувах му дрехи, когато нямаше пари. Пусках го да спи в офиса, когато майка му побесняваше от дрогата.

— И сега той е шампион — отбелязах.

Усмивката на Джими не беше щастлива.

— Това е мечтата ми. Цял живот съм се стремил към това.

Започвах да схващам насоката на разговора.

— А сега не можеш да го контролираш — казах.