Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 116

— На колко е настроен? — попитах.

— Минус двайсет.

— Защо толкова студено?

Джо тръгна към задната врата.

— А ти как мислиш?

— Някой се опитва да замрази нещо.

— Браво.

Задната врата на камиона беше заключена с катинар и резето беше спуснато. Морели претегли катинара в ръка.

— Е, можеше да е и по-лошо — отбеляза той, изтича до буса и се върна с малка ножовка.

Огледах се нервно. Не изпитвах огромно желание да бъда обвинена в кражба на хладилен камион.

— Няма ли по-добър начин да се справим с това? — прошепнах високо над скърцането на ножовката. — Не можеш ли просто да отключиш катинара?

— Така е по-бързо — отговори ми Морели. — Просто си дръж очите отворени, за да не ни изненада нощният пазач.

Най-после ножовката преряза метала и катинарът се отвори. Морели вдигна резето и дръпна тежката врата. Вътрешността на камиона беше тъмна като ада. Джо се вдигна енергично на мускули, а аз запълзях след него, като се мъчех да извадя фенера си от чантата. Студеният въздух направо ми спря дъха. И двамата насочихме лъчите на фенерите си към покритите със скреж стени. Огромни куки за месо висяха от тавана. До вратата стоеше големият варел, който бях видяла и следобед. Наблизо беше и празният варел, чийто капак бе оставен между варела и стената на камиона.

Насочих лъча към задната част на камиона и ахнах, когато осъзнах какво виждам. Луис лежеше проснат по гръб. Очите му бяха широко отворени и не мигаха, краката му бяха прострени настрани. От носа му бяха потекли сополи и бяха замръзнали на бузата му. Предната част на панталона му бе украсена с голямо замръзнало петно от урина. В средата на челото му имаше тъмна кръгла дупка. До него лежеше Сал със същата дупка в челото и същото глупаво и изненадано изражение.

— Мамка му! — изруга Морели. — Въобще нямам късмет.

Единствените мъртъвци, които бях виждала досега, бяха балсамирани, гримирани и облечени добре за поклонение. Косите им бяха фризирани, бузите — порозовели от руж, а очите им — затворени за вечния сън. Никой от тях не бе прострелян в челото. Усетих как в гърлото ми се надига горчилка и притиснах ръка към устата си.

Морели ме свали от камиона и ме дръпна на чакъла.

— Не повръщай в камиона — предупреди ме той. — Ще прецакаш местопрестъплението.

Задишах дълбоко и заповядах на стомаха си да се стегне.

Морели сложи ръка на тила ми.

— Ще се оправиш ли?

Кимнах енергично.

— Добре съм. Просто бях изненадана.

— Трябва да взема някои неща от буса. Стой тук. Не се връщай в камиона и не пипай нищо.

Беше напълно излишно да се тревожи, че може да се върна в камиона. Стадо диви коне не можеше да ме завлече вътре.

Морели се върна с щанга и два чифта гумени ръкавици. Подаде ми единия. Нахлузихме ръкавиците и той се качи в камиона.

— Насочи светлината към Луис — нареди ми Джо и се наведе над трупа.

— Какво правиш?

— Търся липсващия пистолет.

Той се изправи и ми хвърли халка с ключове.

— Няма пистолет, но тези ключове бяха в джоба му. Виж дали някой от тях не отваря вратата на кабината.

Отворих шофьорската врата и претърсих жабката, отделението за карти и под седалката, но не намерих оръжие. Когато се върнах при Морели, той се мъчеше да отвори капака на варела с помощта на щангата.