Читать «Стефани Плъм или Г-ца 10%» онлайн - страница 115

Последвах буса към залива и паркирах до него. Белият хладилен камион не бе помръднал. Луис не се виждаше никъде. Яхтите, закотвени на кея, бяха тъмни. На малкото пристанище определено не кипеше оживена дейност.

Излязох от шевито и тръгнах към Морели.

— Мисля, че ти казах да чакаш на бензиностанцията — укори ме той. — Не сме тръгнали на парад.

— Реших, че можеш да имаш нужда от помощ с Луис.

Морели изскочи от буса и застана до мен. Изглеждаше опасен в тъмнината. Усмихна се и белите му зъби се откроиха на фона на черната брада.

— Лъжкиня. Тревожиш се за десетте си бона.

— И това също.

Гледахме се в очите известно време и се преценявахме взаимно.

Най-после Морели протегна ръка през отворения прозорец, взе якето си от предната седалка, извади полуавтоматичен пистолет от джоба, пъхна го в колана на джинсите си и каза:

— Е, дай тогава да потърсим моя свидетел.

Приближихме се до камиона и надникнахме в кабината. Беше празна и заключена. На паркинга нямаше други коли.

Наблизо водата се плискаше в кея, яхтите проскърцваха тихо. Имаше още четири кея с четиринадесет места всеки, по седем от всяка страна. Повечето бяха празни.

Обиколихме тихо всичките, като четяхме имената на яхтите и търсехме следи от обитателите им. На третия кей спряхме до голяма яхта със спуснат мостик, на която пишеше: „Момичето на Сал“.

Морели се качи на борда и предпазливо тръгна напред. Следвах го на няколко стъпки. Палубата беше засипана с риболовни принадлежности, мрежи и куки. Вратата към салона беше заключена с катинар. Очевидно Луис не беше вътре. Морели извади от джоба си фенерче и светна в прозореца на кабината. По-голямата част от вътрешността на кабината беше почти гола и изглеждаше пригодена за сериозен риболов. Вместо луксозното обзавеждане, което човек очаква от такава яхта, тук имаше поставени обикновени пейки. Малката кухничка бе претъпкана със смачкани кутии от бира и купчини мръсни пластмасови чинии. Остатъци от някаква пудра проблеснаха на светлината на фенера.

— Сал е страхотен мърляч — отбелязах отвратено.

— Сигурна ли си, че Луис не беше в колата заедно с Рамирес? — попита Морели.

— Няма начин да съм сигурна. Поршето е със затъмнени стъкла. Но вътре има място само за двама души, така че поне един от тримата е останал тук.

— И на пътя нямаше никакви други коли?

— Нямаше.

— Може да е потеглил в обратната посока — реши Морели.

— Не може да отиде много далеч. Пътят свършва на половин километър оттук.

Луната висеше ниско в небето и хвърляше по водата сребристи отблясъци. Погледнахме назад към белия хладилен камион. Моторът на фризера тихичко ръмжеше в тъмнината.

— Май трябва да огледаме камиона по-подробно — каза Морели.

Тонът му ме накара да настръхна, но не исках да задам въпроса, който се появи в главата ми. Вече знаехме, че Луис не е в кабината. Какво оставаше?

Върнахме се до камиона и Морели огледа термостата на фризера.