Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 259

Келпи вървеше, а подковите й звънтяха по каменния под.

Геометрията на обкръжаващите я стени, арки и колони се наруши толкова рязко и внезапно, че Цири усети как й се завива свят. Стори й се, че се намира във вътрешността на някакъв невероятен многостенен блок, някакъв гигантски октоедър.

Вратите продължаваха да се отварят. Но вече не водеха в една-единствена посока. Отваряха се към безброй много посоки и възможности.

И Цири започна да вижда.

Чернокоса жена води за ръка момиче с пепеляворуса коса. Момичето се страхува, плаши се от света, бои се от засилващия се в тъмнината шепот, страхува се от звъна на подкови, който чува. Чернокосата жена с искряща диамантена звезда на шията също се страхува. Но не го показва. Тя води момичето нататък. Към нейното предопределение.

Келпи върви. Следващата врата.

Йола Втора и Еурнейд в кожухчета, с вързопчета в ръка крачат по замръзнала, покрита със сняг пътека. Небето е тъмносиньо.

Следващата врата.

Йола Първа стои на колене пред олтара. До нея е майка Ненеке. Двете гледат, лицата им изразяват ужас. Какво ли виждат? Миналото или бъдещето? Истина или лъжа?

Над тях двете, над Ненеке и Йола, има ръце. Протегнати в жест на благословия ръце на жена със златисти очи. В огърлицата на жената — диамант, сияеща утринна звезда. В ръцете на жената — котарак. Над главата й — сокол.

Следващата врата.

Трис Мериголд придържа кестенявите си коси, разрошвани от вятъра. От него не можеш да се скриеш, нищо не може да те предпази от вятъра.

Не и тук, не на върха на хълма.

По хълма се изкачва дълга, безкрайна колона от сенки, фигури. Те вървят бавно. Някои се обръщат с лице към нея. Познати лица. Весемир, Ескел, Ламберт, Коен, Ярпен Зигрин и Поли Далберг. Фабио Сахс… Яре… Тисая де Врие…

Мистле…

Гералт?

Следващата врата.

Йенефер в окови, прикована към покрита с влага стена от подземие. Ръцете й са плътна кора от засъхнала кръв. Черните й коси са разрошени и сплъстени… Но във виолетовите й очи грее неугасима воля за борба и съпротива.

— Майчице! Дръж се! Издръж! Идвам на помощ! Дръж се!

Следващата врата. Цири извръща глава. С досада и смущение.

Гералт. И зеленоока жена с черни, късо подстригани коси. И двамата голи. Заети, погълнати един от друг. От удоволствието, което си доставят един на друг.

Цири сдържа емоциите, от които й се свива гърлото, и смушква Келпи. Копитата ехтят. В тъмнината пулсира шепот.

Следващата врата.

Здравей, Цири.

— Висогота?

Знаех си, че ще се справиш, храбро момиче. Смелата ми Лястовичка. Нали не си пострадала?

— Победих ги. На леда. Бях им приготвила изненада. Кънките на дъщеря ти…

Имах предвид морални страдания.

— Спрях се… Не ги избих всичките. Не убих Кукумявката… Въпреки че точно той ме рани и обезобрази. Сдържах се.

Знаех си, че ще победиш, Zireael. И ще влезеш в кулата. Та нали четох за това. Защото то вече е описано… Всичко това вече е било описано. Знаеш ли какво ни дава ученето? Умението да ползваме източници.