Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 20

Ринсуинд погледна към кутията. Тя имаше кръгло стъклено око, което изпъкваше от центъра на едната страна, и ръчка отзад.

— Не съвсем.

— Това е устройство за правене на бързи снимки — каза Двуцветко. — Съвсем ново изобретение. Много се гордея с него, но, виж, дали тези господа, ами… искам да кажа, няма ли да се… уплашат? Би ли им обяснил? Разбира се, аз ще им се отплатя за времето, което ще ми отделят.

— Той има кутия с дяволче вътре, което рисува снимки, — кратко каза Ринсуинд. — Направете каквото нека тоя луд и той ще ви даде злато.

Стражата нервно се усмихна.

— Бих искал и ти да си на снимката, Ринсуинд. Чудесно. — Двуцветко извади златния диск, който Ринсуинд бе забелязал по-рано, примигва срещу невидимото му лице за миг, промърмори „30 секунди като че ли ще са достатъчно“, и весело извика: — Моля, усмихнете се!

— Усмихнете се! — изръмжа Ринсуинд. Нещо в кутията забръмча.

— Точна така!

Високо горе над Диска се виеше вторият албатрос; толкова високо, че малките му оранжеви очички на практика обхващаха целия свят и огромното, бляскаво, опасващо го Кръгло Море. За единия му крак беше завързана жълта капсула със съобщение. Далече долу, невидима през облаците, птицата, която бе донесла първото послание до Патриция на Анкх-Морпорк, спокойно летеше обратно към вкъщи.

Ринсуинд гледаше с удивление миниатюрния стъклен квадрат. Това беше той, без никакво съмнение — една мъничка фигурка, в прекрасно съчетание на цветовете, изправена пред група стражи с физиономии, замръзнали в ужасени усмивки. Когато протегнаха глави иззад рамото му, за да видят по-добре, от мъжете наоколо се изтръгна безмълвна уплашена въздишка.

Ухилен, Двуцветко извади шепа дребни монети, които Ринсуинд вече знаеше, че са четвърт-рину. Той смигна на магьосника.

— Имах подобни проблеми при престоя ми на Кафявите Острови — каза той. — Там помислиха, че иконографът краде и част от душата на този, когото снима. Смешно, нали?

— М-м-да — отговори Ринсуинд, а след това, тъй като някакси това не стигаше, за да поддържа своята част от разговора, добави: — Макар че, струва ми се, това не прилича много на мен.

— Много лесно се работи с него — каза Двуцветко, без да обърне никакво внимание на думите му. — Виж, единственото, което трябва да направиш, е да натиснеш копчето. Останалото е работа на иконографа. А сега аз ще застана ей там, до Хран, а ти ще направиш снимката.

Монетите укротиха тревогата на стражите така, както това може да направи само златото, а само 30 секунди по-късно Ринсиуинд с изненада установи, че държи в ръцете си малък стъклен портрет на Двуцветко, стиснал огромен, назъбен нож и с такава усмивка, сякаш са се сбъднали всичките му мечти.

Обядваха в малка гостилница близо до Месинговия Мост, а през това време Багажът се беше настанил под масата. Храната и виното, които далеч превъзхождаха обичайното меню, на което Ринсуинд беше свикнал, си казаха думата и му помогнаха да се поотпусне. Нещата ще се оправят, реши той. Малко изобретателност и повече съобразителност — това беше всичко, от което имаше нужда сега.