Читать «Цветът на магията» онлайн - страница 14

Патрицият на Анкх-Морпорк се усмихна, но само привидно.

— Та казваш, Централната Порта, така ли? — промърмори той.

Началникът на стражата пъргаво отдаде чест.

— Тъй вярно, господарю. Трябваше да застреляме коня, за да го спрем.

— Което пък абсолютно директно те води тук, — каза Патрицият и погледна надолу към Ринсуинд. — А ти какво ще кажеш за себе си?

Говореше се, че едно цяло крило от двореца на Патриция е пълно с чиновници, които прекарваха дните си в подреждане, съпоставяне и осъвременяване на цялата информация, събрана от идеално организираната шпионска мрежа на техния господар. Ринсуинд не се съмняваше в това. Той хвърли бегъл поглед към балкона, който минаваше покрай едната страна на залата за аудиенции. Едно внезапно побягване, един бърз скок… моментална градушка от стрели на арбалет. Той потрепери от страх.

Патрицият опря брадичка в окичената си с пръстени ръка и погледна магьосника с очички, малки и твърди като мъниста.

— Я да видим — започна той, — клетвонарушение, кражба на кон, пускане в обръщение на фалшиви монети… да, струва ми се, че те чака Арената, Ринсуинд.

Това беше прекалено.

— Не съм откраднал коня! Купих го законно!

— Но с фалшиви пари. Така че, това е техническа кражба.

— Но тези рину са от чисто злато!

— Рину ли? — Патрицият завъртя една от тях в дебелите си пръсти. — Така ли се наричат? Много интересно. Но, както и самият ти казваш, не приличат много на долари…

— Ами, естествено, че не са…

— Аха! Значи признаваш?

Ринсуинд отвори уста да каже нещо, поразмисли и пак я затвори.

— Точно така. А отгоре на всичко, идва, разбира се, и моралният позор от страхливото ти предателство спрямо посетител на този бряг. Срамота, Ринсуинд!

Патрицият неопределено махна с ръка. Стражите зад Ринсуинд се отдръпнаха назад, а началникът им направи няколко крачки вдясно. Изведнъж Ринсуинд се почувства много самотен.

Известно е, че когато магьосник се кани да мре, самият Смърт идва да го вземе (вместо да възлага задачата на някой свой подчинен, като Болест или Глад, какъвто по принцип е обичаят). Ринсуинд нервно се огледа наоколо за високата фигура в черно (магьосниците, даже и нескопосаните, освен пръчици и конуси в очните си ябълки имат и нищожно малки октагончета, които им дават възможност да виждат в далечната октарина — основния цвят, на който всички останали цветове са просто бледи сенки, падащи върху нормалното четириизмерно пространство. Знае се, че той представлява нещо като флуоресцентно зеленикаво-жълто лилаво).

Не беше ли това проблясваща фигура в ъгъла?

— Разбира се — каза Патрицият, — аз бих могъл да бъда и снизходителен.

Сянката изчезна. Ринсуинд вдигна очи, а на лицето му беше изписана идиотска надежда.

— Да? — понита той.

Патрицият отново махна с ръка. Ринсуинд видя как стражите излизат от залата. Останал насаме с върховния господар на градовете-близнаци, той почти си пожела те да се върнат.

— Приближи се насам, Ринсуинд — заповяда Патрицият. Той посочи купата с разни вкусни ястия върху ниска ониксова маса до трона. — Искаш ли кристализирана медуза? Не?