Читать «Последният херцог» онлайн - страница 211

— О, Прудънс. — Дафни клекна до нея, а по ресниците й блеснаха сълзи. — Това е може би най-хубавият подарък, който съм получавала. Поласкана съм. Благодаря ти.

— Аз ти дадох да подържиш гущера ми — запротестира Тими. — Туй също й чест.

— Разбира се, че е. Прудънс просто е засвидетелствала по друг начин уважението си. Нали така, Прудънс? — И тя се усмихна заговорнически на момиченцето.

Той отвърна на усмивката й.

— Така.

— Мистър Чеймбърс, шъ можим ли да вдигнем гредите и да заковем плочите? — попита Уилям.

— Да отидем да видим. — И викарият им даде знак да го последват.

— Ще изпратя да ви донесат нещо за сядане — обърна се към съпругата си Пиърс. — А след това ще помогна на работниците. — Очите му светнаха. — А вас, мили дами, оставям да се грижите за Хенри.

След час дъските, които щяха да служат вместо керемиди, вече можеха да влязат в употреба, а тежките дървени подпори, които щяха да подпират новия покрив, лежаха наредени една до друга върху земята. Доведоха два силни коня. Те поклащаха глави, докато един от работниците привърза края на дебело въже за хамута им, а другия — за първата греда, която щяха да издигнат.

Пиърс издърпа Тими по-далеч от конете, а после потърси с очи Дафни.

Тя беше застанала няколко метра по-нататък и се засмя, когато погледите им се срещнаха.

— Ще ми се да не бях давала това глупаво обещание на Пиърс — оплака се на майка си тя. — Искам да помогна.

— О, няма да мине без нашата помощ. — Елизабет се облегна на пейката, която бяха пренесли специално за тях под няколко дървета. — Още един подобен инцидент и Тими ще се присъедини към Хенри. Инстинктът ми подсказва, че няма да бъде сам. Всъщност подозирам, че повечето от децата ще прекарат по-голямата част от времето като наблюдават лудориите на гущера, отколкото като помагат на строителите.

— Несъмнено. — Дафни се огледа. — Къде е викарият?

— Събира пирони за плочите. — Елизабет посочи с ръка. — Виждаш ли? Край сградата.

— А мис Редмънд? Мислех, че с най-голямо удоволствие ще поседне при нас.

— Мис Редмънд очевидно с много по-голямо удоволствие стои край училището и гледа, с изпълнени с обожание очи, съпруга ти — отвърна Елизабет, като погледна крадешком дъщеря си.

И двете избухнаха в смях.

Внезапно към мирната сцена се понесе някаква карета и спря рязко сред строителните материали.

Смехът на Дафни секна.

— Боже мой. — Стисна ръката на майка си и усети, че тя също се бе вледенила.

— Харуик. — Елизабет пребледня като лист хартия и започна да трепери неконтролируемо. — Какво, за Бога, търси тук?

— Торнтън!

Гласът на Трагмор прогърмя като изстрел. Запъти се към Пиърс с широка, решителна крачка, а целият му вид издаваше триумф.

Младият мъж се обърна бавно.

— Трагмор? Какво искаш?

— Съвсем малко — изсмя се маркизът. — Всъщност — всичко. Целият ми живот… и твоят.

— Махай се! — Пиърс инстинктивно се приближи до любимата си, сякаш искаше да я предпази от присъствието на баща й. — Махай се, преди да те изхвърля аз!

Без да се смути ни най-малко, Трагмор погледна в посоката, в която се бе придвижил зет му.