Читать «Последният херцог» онлайн - страница 210

Тими, който я бе забелязал, размахваше някаква малка кутия, като същевременно викаше с цяло гърло и тичаше към нея.

— Донесъх Хенри — обяви гордо той и пъхна гущера под носа на младата жена. — Надявъх са вий да го наглеждати заради мен, докат работя.

— С най-голямо удоволствие. — Дафни се разкъсваше между желанието да се изкиска и да повърне, когато силната миризма на пръст и трева достигнаха до обонянието й. Започна да диша през устата, за да може да се приближи още повече, така че да види нещо тъмнозелено, което се шмугна като стрела в накъсаната специално за него тръстика.

— Ей го! Видя ли го? Нали й супер?

— Да, супер е. — И тя несъзнателно отстъпи назад. — Великолепен е. Само че от какво точно си му направил леглото?

— О, от разни неща, които намерих в плевника. И една особена трева, която гущерите обичат много, особено, когато й мокра.

— Гущерите са също така забележително срамежливи — намеси се Пиърс, като полагаше големи усилия да не се разсмее. — Така че защо да не затворим отново кутията му с капака, за да му дадем възможност да остане насаме, а не да бъде заобиколен от толкова непознати.

— Прав си, Пиърс. — И Тими мигновено затвори животинката си. — Дафни каза, чи ши го държи, докат’ аз помагам на строителите.

— Умна идея. Така няма опасност Хенри да избяга и да си навлече неприятности. Един строеж е изключително опасно място за малки създания като гущера. — Младият мъж повиши глас, така че да го чуят всички. — Всъщност, един строеж е опасен за всички, които не следват указанията. Следователно всеки от нашите помощници, който не прави това, което му кажат, ще прекара остатъка от деня да наблюдава как Дафни наблюдава Хенри.

Последва всеобщ вопъл.

— Добре — усмихна се Пиърс. — Виждам, че се разбираме прекрасно. А сега да се съберем на едно място и да се приближим предпазливо до училището, така че да приличаме на група, а не на разпасана команда. Тогава и работниците ще могат да ни дадат своите указания.

Децата неохотно започнаха да се събират край младия мъж.

Мис Редмънд отправи сияещ поглед към него, а увисналите й бузи се повдигнаха от пълна с обожание усмивка.

С кашлица, която подозрително приличаше на задавен смях, Чеймбърс отмести глава и се вгледа упорито в строителите, които разтоварваха последните материали.

— Коя сте вий? — попита внезапно Уилям и вдигна глава към Елизабет.

— Аз съм майката на Дафни. Казвам се Елизабет.

— Дафни има майка? — погледна невярващо той. — Но тя е възрастна!

— Вярно — проблеснаха развеселено очите на маркизата. — Но напредналата й възраст е скорошен факт. Съвсем неотдавна тя беше на твоите години. И затова няма нищо чудно, че има майка.

— Ти си хубава — заяви Прудънс, като прегръщаше новата си кукла. — Ти също ли си кокиче?

Погледите на Елизабет и Чеймбърс се срещнаха.

— Знаеш ли, мисля, че съм — докосна русата глава на куклата тя. — Как се казваш и коя е красивата ти приятелка?

— Аз съм Прудънс. А името на куклата ми е Дафни. — И момиченцето смръщи замислено искреното си личице. — Когато Дафни ми я донесе, тя ми каза да й дам някое специално, скъпо за мен име. Тъй и сторих.