Читать «Раят» онлайн - страница 7

Когато излязох, облечен в други дрехи, Оксблъд изрече още една заповед, един сибони влезе в моята палатка и взе мръсните ми дрехи.

— До утре сутрин ще ги е изпрал — обясни Оксблъд. — Казва се Прумбра. Той е твой дотогава, докато работиш за мен.

— Мой? — повторих.

Оксблъд кимна.

— Никога не му давай бакшиш, защото не знае за какво служат парите. Набий го хубаво, когато сгафи, и му дай малко повече месо, когато се представи добре.

Кимнах. Миризмата на цвърчащо месо достигна ноздрите ми и тръгнах към лагерния огън.

— Никога досега не съм ял храна, приготвена на огън — отбелязах.

— Ако тези идиоти се бяха научили да опаковат лагерна печка както трябва и да престанат да улучват всички дупки по пътя, нямаше и да опиташ. Счупиха три печки и накрая се отказах.

Няколко дебели парчета месо се печаха върху метална скара. Видът и миризмата им ми напомниха, че не съм ял цял ден.

— Какво има за вечеря?

— Прашно прасе.

— Какво е това?

— Най-близкото подобие на глиган — отвърна Оксблъд. — Грозно като ада. Тежи около триста килограма и през повечето време се рови в пръстта за корени.

— Добре ухае.

Закопчах туниката си, щом започна да се захлажда.

— Има отвратителен вкус. Ако някога донесеш нещо такова за вечеря, си тръгваш още на следващия ден.

— Тогава защо?…

— Сибоните са велики воини — отговори саркастично той. — Те не преследват нищо, което няма достатъчни шансове срещу тях, а прашно прасе срещу едно копие е доста честна игра.

— Какви животни ще ловя за теб?

— Най-вече среброкожи.

— Какво представляват?

— Ще те заведа утре сутрин и ще ти покажа — отговори той и ме погледна остро. — Донесе ли каквото ти поръчах?

— Звукова и метателна пушка.

— Добре — кимна той.

— Ще ми липсва лазерното оръжие, обаче.

— Тук е прекалено сухо. Ако пропуснеш целта, можеш да запалиш цялата околност… Преди да тръгнем, ще програмираме оръжията ти на около двеста метра. Няма да успееш да се приближиш повече до среброкож — много са плашливи. — Той отново ме погледна. — Какво си ловувал на родната си планета?

— Малък дивеч и няколко антилопи, внесени от Земята.

— Е, ще се научиш.

— Надявам се.

— И аз. Мразя погребенията.

— Мислех, че съм първият ти ловец на месо.

Той поклати глава.

— Ти си петият.

— И си погребал всички останали?

— Двама. Единият напусна.

— А четвъртият?

— Именно негов заместник си — уточни Оксблъд. — Той тръгна да преследва земни кораби.

— Чувал съм за тях. Толкова ли са големи, колкото ги описват?

— Зависи с кого си говорил. Около десет тона са, вярваш или не.

— Ще ми се да видя един.

— Ще видиш. Повечето хора на Пепони са тук заради тях и лова им. — Той се обърна и излая заповед в спускащата се тъмнина. Миг по-късно се появи един сибони с малка филцова чанта в ръка. Оксблъд я взе, бръкна в нея и извади хубав червен многостенен кристал с големината на юмрука ми.

— Ето — подаде ми го той. — Виждал ли си такъв преди?