Читать «Раят» онлайн - страница 5

Оксблъд не ме посрещна лично на космодрума. Изпрати двама от своите следотърсачи сибони. Да ви кажа, всеки се отдръпваше от тях. Те не носеха нищо друго освен ленти на ръцете и гривни на глезените, въоръжени с типичните си кукоподобни копия (винаги завързани за китките им с въжета от трева). Влязоха в чакалнята, без да обръщат никакво внимание на останалите. Не знаеха нито дума от земния език, а никой там не говореше езика на сибоните, но държаха смачкан лист хартия с моето име. Нагласих торбата с багажа върху гърба си, нарамих метателната си пушка, провесих звуковата пред гърдите и отидох при тях. Последното нещо, което си спомням от космодрума, беше един мисионер, който летя с мен от Баринджър IV, да ме гледа загрижено и да се кръсти, докато излизах след двамата първобитно изглеждащи синьохрилковци в горещия и влажен въздух на Пепони.

Преминахме през облени от слънце местности, в които изобилстваха екзотични животни. Имаше огромни стада от блестящи сребристи тревопасни и малки групи от същества с дълги вратове, които ни наблюдаваха любопитно, докато минавахме край тях. Съвсем в далечината можех да видя няколко величествени кафяви сенки, но бяха прекалено неясни, за да различа някакви подробности. От време на време минавахме покрай някой излежаващ се на сянка хищник, подобен на котка, но въпреки че държах звуковата си пушка в готовност, никой от тях не ни обърна и капка внимание.

Много ме потискаше фактът, че не можех да разговарям с водачите си. Беше ми горещо, бях уморен и жаден, а и исках да знам защо, по дяволите, Оксблъд не ме посрещна лично или поне не прати кола да ме вземе. Всъщност бях на прага да се обърна и да закрача обратно към космодрума, когато стигнахме до голям лагер на горска поляна, заобиколена от дървета. Имаше няколко колиби от трева, наредени в полукръг, и две куполовидни палатки, разположени грижливо под сянката на някакви дървета. Няколко подобни на маймуни животни седяха върху клоните и слушаха звуците, които идваха от колата, паркирана на около десет метра от тях. Чувах ударите на метал в метал и видях два крака да се подават изпод превозното средство.

— Извинете? — извиках аз и миг по-късно огромен сивокос мъж с набраздено лице се показа изпод колата.

— Ти ли си Хардуик? — попита той и избърса смазката от лицето си.

Кимнах.

— Е, както виждам, добра се дотук без проблеми — той протегна ръка. — Аз съм Ефраим Оксблъд. Мислех да те посрещна с колата, но счупихме ос. — Той се изплю на земята. — Постоянно им повтарям, но те продължават да си мислят, че колкото по-бързо карат през дупките, толкова по-малко повреди ще причинят на проклетата кола. — Отново се изплю и видях, че дъвче червеникав тютюн. — Е, мога ли да ти предложа нещо за пиене?