Читать «Раят» онлайн - страница 14

— Взеха, но на земните кораби не им понесе пленничеството.

— Дори в планета-зоопарк като Серенгети?

— Дори там.

— Е, предполагам, че не мога да ги виня. — Хардуик запали лулата си. — Те принадлежаха на мястото, където бяха — свободни да скитат из равнините и горите на Пепони. Имате ли нещо против, че пуша? — посочи той лулата си. — Дразни персонала и ме кара да чувствам стаята по-малко стерилна.

— Нямам нищо против. Не знаех, че земните кораби са обитавали горите.

Той се намести по-удобно в стола.

— В началото не… но след като всички започнаха да ги преследват, скоро се приспособиха… Ще се изненадате колко бързо може да се адаптира едно животно. Вземете мен, например: никога не съм имал толкова малка колиба или палатка, колкото тази стая, и въпреки това съм тук от осем години.

— Кога ловът на земни кораби стана популярен? — опитах се да го върна на темата.

— Веднага след като Джонатан Рамзи написа за сафарито си — отвърна Хардуик. — Когато той обяви, че няма да се кандидатира за още един мандат като секретар на Републиката, няколко музея се събраха и му платиха да отиде на Пепони и да им донесе експонати. Джони Рамзи не можа да устои нито на лова, нито на публичността — спомням си, че излезе от кабинета на секретаря на Делурос VIII и се качи направо на кораба, който Фуентес му изпрати, а веднага щом се върна, продаде над десет милиона екземпляра от книгата си. За седмица направи от Фуентес герой и изведнъж всички започнаха да идват на Пепони да ловуват. Промени цялата индустрия. Преди ходехме сами за очни камъни и дори продавахме саблерози на пинките, а сетне изкарвахме повече пари като водачи на скъпи сафарита и като позволявахме на нашите клиенти да стрелят по животните. Така и правехме — заключи той.

— И Оксблъд ли?

Хардуик поклати глава.

— Не, той просто навлизаше все по-навътре в горите. Чух, че накрая стигнал до Връзките.

— Връзките?

— Верига от тропически острови, нещо като пътека от камъни между Големия източен и Големия западен континент. — Той замълча и бързо скри лулата под полите на робата си, когато една сестра надникна в стаята. Изчака я да излезе, дръпна с наслада дима, задави се и продължи. — И все пак изкарах три години с него. Той ме научи как да оцелявам и на още много неща, които не можеш да намериш в книгите. Накрая ми отстъпи всичките си сибони, но на мен не ми харесваха. Взех ги на две сафарита и ги замених със соротоби.

— Защо, ако мога да попитам?

— Прекалено горди и арогантни са — отвърна той. — Отказваха да учат земния език, крадяха каквото си поискат посред бял ден, винаги си тръгваха по средата на сафарито, после се появяваха няколко месеца по-късно, като че ли нищо не се е случило. А и караха клиентите да се чувстват неудобно — не бива онези, които просто помагат, да се правят на по-важни от самите работодатели. Но може би ги изоставих най-вече защото счупиха всички машини, които притежавах. — Той замълча, загледан в една малка кафява птичка, която кръжеше пред неговия прозорец. — Дори старият Прумбра, който страшно упорито опитваше да се държи като човек, не вършеше нещата както трябва. Молеше ме да го взимам със себе си, когато излизах на лов за земни кораби, но колкото и да му обяснявах, така и не разбра, че куршумите не летят по-бързо, ако натискаш спусъка по-силно. — Той посочи лявото си ухо, на което едва сега забелязах, че липсва долната месеста част. — В деня, в който дръпна внезапно спусъка и ми причини това, му взех пушката завинаги. Седмица по-късно той изчезна и повече не го видях. Предполагам, че не би се задоволил с по-малко от това да ми гръмне и двете уши, а вероятно и носа.