Читать «Раят» онлайн - страница 13

— Как?

— Ти си умно момче — Оксблъд дори не вдигна поглед от работата си. — Ще измислиш нещо.

Взех пушката си и стрелях бързо три пъти във въздуха. Единият от земните кораби побягна в паника, но другият, все още пищейки, изкорени малко дърво и го хвърли настрани, като че бе някаква клонка.

— Още четирийсет и пет секунди — съобщи Оксблъд.

Стрелях точно в краката на останалия земен кораб, като се надявах, че парчетата земя могат да го ударят и разколебаят. Все едно се опитах да пробия десетсантиметрова кожа с тъп нож.

— Не става — казах нервно.

Животното удари още веднъж с крак по земята и яростно изрева.

— Мисля, че ще нападне. Искаш ли да го застрелям?

— Какъв цвят е?

— Не знам. Прекалено далеч е.

— Няма да загубя последната бройка в разрешителното си за син — отвърна твърдо той. — Задръж го.

— Приемам всякакви предложения — подканих го, докато съществото започна да се приближава по-бързо към нас.

— Още една секунда и… Готово! — извика Оксблъд. — Бързо! В колата!

И двамата се хвърлихме в колата, точно когато земният кораб се втурна към нас. Запалихме, когато беше на около тридесет метра от колата, дадохме заден ход на около десет метра от него и две минути по-късно се бяхме отдалечили достатъчно, за да превключим скоростта, да завием и потеглим напред.

— Е? — попита Оксблъд.

— Какво? — попитах и аз, докато изтривах праха и потта от лицето си.

— Страхотен начин да си изкарваш прехраната, нали? — каза той, ухилен до ушите.

Когато влязох, Хардуик седеше в ъгъла на хромиран стол с висока облегалка. Вдигна поглед от безсмисленото забавно холопредаване, което гледаше на компютъра си, и изключи машината.

— Пак ли идвате?

Кимнах.

— Ако нямате нищо против, сър.

— Не, разбира се. Обичам да говоря за миналите дни… Освен това спах като къпан снощи, след като ме оставихте. Поне за това съм ви длъжник, ако не за друго.

— Имате проблем със съня ли?

— Когато си прекарал половината от живота си в горите, се събуждаш и при най-малкия звук… или въобще не се събуждаш. А тук всички така трополят по коридорите, сякаш ходят с подковани ботуши. — Той замълча и отпи от чашата си, после я постави върху близката масичка. — Витамини — поясни тайнствено. — Прочетох етикета. Има дори витамин Е, може би ще ме уредят с една от сестрите. — Ухили се щастливо на малката си шега. — И така… за какво говорехме?

— Разказвахте ми за първия си земен кораб.

Той кимна замислено.

— Точно така. Дяволски животни са тези земни кораби. Някой ден, ако ме освободят от всичките жици и машинарии, мисля да се върна там и да им хвърля един последен поглед.

— Те са изчезнали, сър.

Проследих един слънчев лъч, проникнал в стаята, чудейки се как човек, прекарал толкова много от живота си в скитане по Пепони, успява да свикне със затвореното пространство.

— Вярно — той погледна през прозореца с печалната увереност, че никога няма да види котка-демон или саванен дявол да дебнат отвън. Очите му се спряха върху няколко пациенти на облекчен болничен режим, изведени на въздух от сестрите, намръщи се и се обърна към мен. — Е, вероятно всичко е за добро. Те надживяха своето време, точно като мен. Изненадан съм обаче, че някои от зоопарковете не са прибрали екземпляри преди самия им край.