Читать «Пак ще се срещнем» онлайн - страница 155

— Повярвай ми, моля те. Ще открием истината. Убедена съм. Вярвай в мен. Вярвай във Филип. За теб това дори може би не е важно, но той те обича и няма да се успокои, докато не докаже, че всъщност си жертва на подъл замисъл.

— Ужасно ми харесваше онзи момент от „Американска трагедия“ на Драйзър — прошепна Моли. — Надявам се, че си го спомням вярно: „Обичай ме, докато умра и после ме забрави.“

Фран се изправи.

— Моли — тихо каза тя, — ако наистина решиш да сложиш край на живота си, ще намериш начин да го направиш независимо дали си сама, или около теб е „папската гвардия“, както казваше баба ми. Ще ти призная нещо: бясна съм на баща ми за това, че се самоуби. Той открадна много пари и щеше да отиде в затвора. Но после щеше да излезе на свобода и аз щях да съм там, за да го посрещна.

Моли мълчеше и гледаше надолу към ръцете си.

Фран нетърпеливо избърса сълзите от очите си.

— В най-лошия случай — каза тя, — ще се наложи да доизлежиш присъдата си. Според мен, няма да се стигне до там, но да речем, че се случи. Когато излезеш, още ще си млада. Ти не си убила Анамари Скали. Всички го знаем и Филип ще разбие обвинението на пух и прах. Затова, за Бога, момиче, вземи се в ръце. Вие, аристократите, би трябвало да сте силни. Докажи го!

Моли стоеше на прозореца и гледаше Фран, докато автомобилът й не изчезна в далечината. „Благодаря ти за окуражителните думи, Фран, но вече е твърде късно — помисли си тя: — Не ми останаха никакви сили.“

84.

Докторът с нетърпение очакваше пристигането на Фран Симънс, но изтече половин час, докато видя фаровете на колата й. Точно в седем часа тя натисна звънеца на вратата, пунктуалност, която му хареса. Като учен, самият той беше такъв и изискваше същото от другите.

Старецът отвори вратата и любезно я посрещна.

— Близо двайсет години, откакто ме познават в този район като пенсиониран офталмолог — каза той. — Доктор Ейдриън Лоуг. Всъщност, истинското ми име, което сега с радост си връщам, е Ейдриън Лоу. Както вече знаете.

Снимките на Ейдриън Лоу в списанията, които беше видяла, бяха отпреди почти двайсет години и изобразяваха определено по-едър мъж от този пред нея.

Докторът беше малко над метър и осемдесет, слаб, леко прегърбен. Оредяващата му коса изглеждаше по-скоро бяла, отколкото сива. Погледът на бледосините му очи можеше да се опише като приятен. Държеше се учтиво, дори донякъде срамежливо, докато я въвеждаше в малката дневна.

„Като цяло — помисли си Фран, — той няма нищо общо с образа, който си бях изградила. Но пък какво всъщност съм очаквала? — запита се тя, докато сядаше на креслото с висока, права облегалка, вместо на люлеещия се стол, който й предложи Лоу. — След като съм чела писанията му и зная за него някои неща, предполагам, че съм си го представяла като фанатик с безумен поглед, размахващ ръце като маршируващ нацистки лекар.“

Тъкмо се канеше да го попита дали ще й позволи да запише разговора, когато домакинът й каза:

— Надявам се, че си носите касетофон, госпожице Симънс. Не бих желал да ме цитират погрешно.