Читать «Скандална връзка» онлайн - страница 8

— Виждаш ли? Виждаш ли колко по-добре е така? А сега, какво ще кажеш да пийнем кафе? Нямаш други часове, нали? И да имаш, вече си закъсняла, така че…

Тя се поколеба.

— Нямам…

— Освен ако не искаш да те виждат с мен. — Промяната в тона му я накара да повдигне очи към неговите. Думите бяха изречени тихо, но под повърхността им се усещаше горчивина.

Шели веднага разбра значението им.

— Заради онази история във Вашингтон ли? — Когато в отговор той просто я прониза със сиво-зелените си очи, тя поклати решително глава. — Не, не, разбира се, че не, мистър… Грант. Това няма нищо общо.

Трогна се, че облекчението му бе толкова очевидно.

— Добре. — Той прекара силните си тънки пръсти през косата си. — Хайде да отиваме да пием кафе.

Ако погледът му и по момчешки уязвимият жест не я бяха принудили да тръгне с него, думите му щяха да го направят.

— Добре. — Тя се чу да изрича думите, преди още съзнателно да е взела решението си.

Той се усмихна, обърна се да вземе купчината с книгите й и собствената си папка с бележки и я поведе към вратата. Когато стигнаха там, се пресегна зад гърба й, за да изгаси осветлението. Тя усети как ръката му за миг я докосва и задържа дъх.

За един кратък момент дланта му се допря до основата на врата й, преди да се плъзне към средата на гърба й. Въпреки че жестът не беше нищо повече от обичайната проява на добри маниери, тя бе завладяна от усещането за ръката му през пуловера си, през цялото време, докато прекосяваха района на университета.

В „При Хал“, тази малка вселена, която съществува във всеки университет в страната, беше шумно, задимено и претъпкано. Нийл Даймънд оплакваше самотата си от високоговорителите, стратегически прикрепени към тавана. Сервитьори с червени ленти върху дългите си бели ръкави разнасяха кани с наливна бира по отрупаните с чаши маси. Всякакви студенти, от първокласници до студентки от женските клубове, от брадати интелектуалци до мускулести атлети, се бяха смесили във весела тълпа.

Грант я хвана за ръката и я отведе към една относително изолирана маса в мрачния далечен ъгъл на таверната. След като им бе осигурил места, той прошепна високо:

— Надявам се, че няма да ми искат паспорта.

Когато тя озадачено се намръщи, той обясни:

— Не мисля, че някой над тридесет е добре дошъл тук.

После, смеейки се на изражението й, той плесна с ръка по челото си.

— Боже, ти дори нямаш тридесет, нали? Защо ли изведнъж започнах да се чувствам все повече като нашия стар белокос професор?

Когато наблизо профуча сервитьорът, Грант му извика:

— Две кафета.

— Сметана? — попита забързаният човек през рамо.

— Искаш ли? — обърна се към нея Грант. Тя кимна.

— Със сметана — извика той на сервитьора. — Ти не беше достатъчно голяма, за да пиеш кафе последния път, когато те видях, нали?

Без да е чула добре въпроса му, тя поклати глава. Беше й ужасно трудно да не го гледа втренчено. Вятърът красиво бе разрошил косата му. Разтворената яка на ризата му продължаваше хипнотично да привлича погледа й. Даръл Робинс се бе възприемал като олицетворение на мъжествеността, но по гърдите му имаше само няколко оскъдни бледи косъмчета, докато това тук беше истинска гора, израснала върху тъмната кожа. Желанието да протегне ръка и го докосне с върховете на пръстите си беше толкова силно, че тя отмести поглед встрани, за да не се издаде.