Читать «Скандална връзка» онлайн - страница 7

— Как вървят работите в Пошмън Вали? Не съм ходил там, откакто напуснах. Боже, това значи…

— Десет години — добави тя незабавно и веднага поиска да си прехапе езика. Звучеше като добро момиченце, което дава правилните отговори на въпросите на учителя си. — Или нещо такова — прибави, опитвайки се да прозвучи небрежно.

— Да, защото отидох във Вашингтон направо оттам. Напуснах преди края на учебната година.

Тя извърна поглед, за да не се издаде. Следващият учебен час навярно бе започнал. Малцина студенти минаваха лениво по тротоара покрай прозореца.

Шели не можеше да говори за напускането му. Той не би си спомнял, а тя бе прекарала десет години, опитвайки се да забрави.

— Нищо не се променя в Пошмън Вали. Аз ходя там сравнително често, за да се виждам с нашите. Те още живеят там. Брат ми преподава математика и е треньор на футболния отбор на десетите класове.

— Ами! — разсмя се Чапмън.

— Да. Женен е и има две деца. — Тя премести купчината книги, които държеше под мишница, и ги подпря на гърдите си. Когато я видя, той се протегна, взе ги и ги остави на чина зад себе си. Така тя остана с празни ръце, които непохватно сгъна пред корема си, като мислено се молеше той да не отгатне колко уязвима се чувства.

— Тук в Седърууд ли живееш?

— Да. Тъй като съм по цял ден на училище, си наех малка къща.

— Старинна ли?

— Откъде знаете?

— Тук има много такива. Това е очарователно малко градче. Напомня ми за Джорджтаун. Живеех там през последните няколко години, докато бях във Вашингтон.

— О! — Тя се почувства ужасно ограничена. Той се бе движил в кръговете на елита, на известните красавици и хората с власт. Каква ли провинциалистка му изглеждаше.

Понечи да си вземе книгите.

— Не искам да ви задържам…

— Не ме задържаш, приключих за деня. Всъщност, канех се да пийна кафе някъде. Ще дойдеш ли с мен?

Сърцето й се разтуптя до пръсване.

— Не, благодаря, мистър Чапмън, аз…

Смехът му заглуши възражението й.

— Виж, Шели, наистина мисля, че трябва да ми говориш на ти. Вече не си в училище.

— Не, но вие все още сте ми преподавател — припомни му тя, леко объркана от смеха му.

— И съм очарован, че съм. Ти си украшение за тази зала. Сега още повече отвсякога. — Тя си пожела той да бе продължил да се смее. С това се справяше по-лесно, отколкото с начина, по който продължаваше задълбочено да изучава чертите й. — Но моля те, не ме определяй като университетски професор. Думата „професор“ извиква в съзнанието представата за разсеяния старец с рошава бяла коса, който трескаво търси из джобовете на овехтялото си карирано сако очилата, които всъщност са забучени на темето му.

Тя се засмя непринудено.

— Може би трябва да започнете да преподавате творческо писане. Това бе много жив образ.

— Значи разбираш какво имам предвид. Наричай ме Грант, моля те.

— Ще опитам — едва обеща тя.

— Хайде опитай.

Почувства се като тригодишно момиченце, което трябва да изрецитира за пръв път „Мери си имала малко агънце“.

— Всъщност аз…

— Опитай — настоя той.

— Е, добре — въздъхна. — Грант. — Името се изплъзна от езика й по-лесно, отколкото бе очаквала. Във всичките си фантазии през последните десет години беше ли го наричала на малко име? — Грант, Грант — повтори тя.