Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 113

Люпен се отдалечи.

Той не беше направил и петдесет крачки, когато чу зад себе си силен гърмеж. Обърна се бавно назад. Добрек лежеше по очи на перона.

— Вечна ти памет — промърмори Люпен и сне шапка.

Смъртното наказание на Жилбер беше заменено с доживотна каторга. След един месец, в утрото на същия ден, когато трябваше да го качат на кораба за Гвиана заедно с още стотици каторжници, той избяга от остров Ре.

Странно бягство, подробностите на което останаха неизяснени и което, както и изстрелите на булевард Араго пред гилотината, приписаха на Арсен Люпен.

— Изобщо — заключи Люпен, след като ми беше разказал цялата тази история, — изобщо нито едно начинание не ми е доставяло толкова главоболия, не ми е струвало толкоз усилия, колкото това проклето приключение. Нека го наречем, ако искате: „Тайнственото око“, или, как никога не трябва да губим присъствие на духа. В продължение на дванадесет часа, от шест сутринта до шест вечерта, аз обмислях злополуките, грешките и пораженията на шест месеца. Тези дванадесет часа несъмнено принадлежат към най-хубавите и най-славните дни на живота ми.

— А какво стана с Жилбер?

— Той обработва земите си в Алжир под истинското си име, под единственото си име: Антоан Мерж. Ожени се за една англичанка и имат син, нарекоха го Арсен. Често получавам от Антоан много топли писма. Ето, и днес пристигна едно. Четете:

„Шефе, ако знаехте колко е приятно да си честен човек, да ставаш сутрин с радостта пред дългия трудов ден и да си лягаш вечер, смазан от умора! Но вие знаете това, нали? Арсен Люпен има свой начин да бъде порядъчен, не съвсем обикновен, не особено правоверен. Аз зная, че на последния съд добрите му дела ще натегнат над всичко останало. Много ви обичам, шефе.“

— Славно дете — замислено добави Люпен.

— А госпожа Мерж?

— Тя живее със синовете си Жилбер и Жак.

— Срещате ли се с нея?

— Не.

— Ами?!

Люпен се поколеба няколко минути, после с усмивка ми каза:

— Мили приятелю, ще ви разкрия една тайна, която ще ме направи смешен в очите ви. Но вие знаете, че аз винаги съм бил сантиментален човек. Е, добре, когато вечерта се върнах при Кларис Мерж и й разказах всички новини на деня, а те отчасти й бяха известни, аз дълбоко почувствувах две неща. Първо, че изпитвам към нея нещо много по-силно, отколкото предполагах. И второ, че тя гледаше на мен с емоции, които не бяха лишени нито от презрение, нито от яд, нито дори от отвращение.

— Хайде де! И защо?

— Защо? Защото Кларис Мерж е твърде честна жена, а аз съм… само Арсен Люпен.

— А!

— Разбира се, боже мой, да — симпатичен бандит, романтичен рицар-крадец, най-сетне — не лош човек, всичко, каквото поискате… Но въпреки това, за една честна жена с уравновесен характер и нрав аз съм само… най-обикновен разбойник.

Разбрах, че раната му бе по-дълбока, отколкото искаше да признае, и му казах: — Тогава вие сте я обичали?

— Струва ми се дори — прибави той шеговито, — че й направих предложение за женитба. Нали току-що бях спасил нейния син… Е, въобразявах си… Какъв студен душ получих само! А това охлади нашите отношения… После…