Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 112

— Господин Воранглад, получих писмото ви. На ваше разположение съм.

Воранглад погледна и двамата. Веднага, щом успя да ги разпознае, той се усмихна:

— О, изглежда, завръщането ми се е чакало с нетърпение! С какво мога да ви бъда полезен? Може би става дума за една кореспонденция, а?

— Да… да… — отговориха двамата мъже, като се притискаха плътно до него.

— Много късно — заяви той.

— Моля? Какво? Какво казвате? — викнаха Прасвил и Добрек в един глас.

— Казвам, че кореспонденцията е вече продадена.

— Продадена? На кого?

— На господина — отвърна Воранглад, като посочи спътника си. — На господина, който сметна, че работата е толкова важна, че дойде да ме посрещне чак в Амиен.

Омотаният в кожи и приведен над бастуна си старец ниско се поклони.

„Това е Люпен — помисли Прасвил, — и съмнение не може да има, това е Люпен!“

Прасвил хвърли мълниеносен поглед към инспекторите, готов да ги викне. Но възрастният господин обясни:

— Да, на мен ми се стори, че тази кореспонденция заслужава няколко часа път с влака и не съжалявам за двата билета за отиване и връщане.

— Два билета? — попита Прасвил.

— Да. Единият за мен, а другият за един мой приятел.

— Ваш приятел?

— О, да. Преди секунди той мина оттук и отиде към изхода. Много бързаше.

Прасвил разбра: играта беше загубена безвъзвратно. Люпен пипаше здраво. Оставаше му да се примири и да приеме условията на Люпен.

— Добре, господине. — каза Прасвил. — Ние пак ще се видим, когато му дойде времето.

Като се обърна към омърлушения Добрек, той бавно изрече:

— Довиждане, скъпи Добрек. Скоро ще чуеш за мен…

Като поведе Воранглад под ръка, Прасвил тихо добави:

— Що се отнася до теб, Воранглад, струва ми се, че играеш твърде опасни игри.

— Но защо, боже мой, кажете, защо? — попита бившият депутат.

Двамата си отидоха. През цялото време Добрек не бе произнесъл нито дума. Стоеше неподвижно, сякаш бе прикован за земята.

Възрастният човек се приближи до него и промърмори:

— Кажи, Добрек, може би трябва да те събудим. Хлороформ, може би?…

Добрек стисна юмруци и издаде тихо ръмжене.

— Аха! — произнесе възрастния господин. — Виждам, че ме познаваш… Спомняш ли си срещата ни преди няколко месеца? Дойдох при теб в къщата ти на площад Ламартин да те помоля да ходатайствуваш за помилването на Жилбер! Тогава ти казах: „Долу оръжието. Спаси Жилбер и ще те оставя спокоен. Иначе ще намеря списъка на двадесет и седемте и ти ще бъдеш погубен.“ Е, добре, мисля, че сега си загубен. Или погубен, както ти сам предпочиташ. Виждаш ли какво значи да проявяваш несговорчивост с добрия Люпен. Някой ден ще загубиш и ризата на гърба си. Ти получи своя урок. А, бях забравил да ти върна портфейла. Ето, вземи го. Моля за извинение, ако го намериш малко олекнал. Освен парите, в него имаше разписка от склада, където беше оставил на съхранение взетите от мен в Анжиен мебели. Реших да ти спестя труда да ги освободиш. Сега сигурно това вече е направено. Не, недей ми благодари. Няма защо. Сбогом, Добрек. Когато ти дотрябват дребни пари, винаги съм на твоите услуги. Сбогом, Добрек.