Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 105

— В мен е.

— Истинският списък?

— Той, той.

— С кръста, с тайния кръст?

— С кръста…

Прасвил млъкна. Задуши го силно вълнение при мисълта за предстоящия дуел с този силен противник. Той трепереше при вида на Арсен Люпен, страшния Люпен, който спокойно и с такова хладнокръвие вървеше към своята цел, сякаш зад себе си имаше армия, а неприятелят бе невъоръжен.

Като все още не се решаваше да го нападне направо, Прасвил боязливо запита:

— Значи Добрек ви го даде?

— Добрек нищо не дава. Взех си го сам.

— Вероятно, насила?

— Господи, не — каза господин Никол, силно усмихнат. — Бях, разбира се, на всичко готов. Когато добрият Добрек беше измъкнат от коша, с който беше пристигнал в Париж с цялата възможна ни бързина и с няколко капки хлороформ за храна, аз бях вече готов за незабавно започване на нежния танц. О, без безполезни и излишни мъчения… Без напразни страдания… Не… Просто смърт… Дълга остра игла се забива малко по малко в сърцето, полекичка, хубаво. Нищо друго… Тази игла щеше да бъде в ръцете на госпожа Мерж. Разбирате ме, нали? Майката, синът на която е застрашен от смъртна опасност, е безмилостна! „Говори, Добрек, или продължавам да забивам иглата… Не искаш ли да говориш? Тогава ще я втъкна още един милиметър… и после още един…“ И сърцето на пациента спира да бие, това сърце, същото, което усеща близостта на иглата… И после още един милиметър… и после още един… о, той разбойникът, проговори! И — надвесени над него, ние чакахме неговото събуждане, треперейки от нетърпение, толкова бързахме… Сигурно ясно си представяте, господин главен секретар? Бандитът лежи на дивана, здраво завързан, с голи гърди, като се мъчи да се освободи от замайващите го пари на хлороформа… Той диша по-дълбоко… Хърка… Идва в съзнание… Устните му помръдват… Кларис Мерж вече шепти:

— Аз съм… аз, Кларис… Ще отговориш ли, глупав нещастник?

Тя слага пръст върху гърдите на Добрек, където сърцето тупти като малко, скрито под кожата диво зверче, и ми казва:

— Очите… Очите… Не ги виждам под очилата… искам да видя очите му…

Господин Никол се ухили.

— И аз също искам да видя тези очи, израза на които не зная… Преди да чуя една дума, искам да прочета в тях тайната, която ще изскочи от дъното на уплашеното същество. Искам да видя. Предстоящото деяние ме е възбудило вече. Струва ми се, че когато видя очите, булото ще се скъса. Ще зная. Лорнета пада. Но големите очила с дебели стъкла остават. Аз грубо ги дръпвам. Той се облещва. Аз се смея, започвам да се смея, да се смея до припадък, и с палеца на ръката си, хоп!, изкарвам лявото му око!

Господин Никол наистина се смееше до припадък. Това не беше боязливия провинциален човечец, а самоуверен смелчага, който възпроизведе цялата сцена така живописно и който така пронизително се кикотеше, че Прасвил се уплаши.

Господин Никол, който бе станал, за да допълва думите си с изразителни жестове, седна, извади от джоба си някакъв малък тъмен предмет и започна да го подхвърля във въздуха, като го прихващаше в длан. Накрая той подхвана топчето и обяви с върховно спокойствие: