Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 103

— Да, господин главен секретар.

— Главно, не се колебайте. Моля, поканете сега господин Никол в кабинета ми.

Веднага щом се озова сам, Прасвил покри с няколко листа хартия електрическия звънец на масата си и постави зад една преграда от книги два огромни револвера.

„Сега — каза си той, — ще играем здравата. Ако списъкът е в него, ще го пипнем. Ако не е, ще хванем него самия. При добър късмет, ще получим и едното и другото. Люпен и списъкът на двадесет и седемте, в един ден, особено след скандала от сутринта, ето кое ще ме издигне в очите на всичките ми началници.“

На вратата се почука. Той извика:

— Влезте!

И стана с думите:

— Влезте де, господин Никол.

Господин Никол боязливо се вмъкна в стаята, седна на крайчеца на посочения му стол и на пресекулки изрече:

— Идвам да продължа… вчерашния ни разговор… Извинете, че закъснях, господине.

— Един момент — каза Прасвил.

Той направи няколко бързи крачки, отвори вратата и каза на секретаря:

— Господин Лартиг, забравих да ви предупредя да наблюдавате коридорите и стълбите, може да има скрити съучастници.

Прасвил се върна, настани се удобно като за дълъг и интересен разговор, и започна:

— И тъй, вие казвахте, господин Никол?…

— Казвах, господин главен секретар, че се извинявам задето ви накарах да чакате снощи. Задържаха ме обстоятелствата. Госпожа Мерж, най-напред…

— Да, госпожа Мерж, която трябваше да придружите.

— О, да, аз трябваше също така да се грижа за нея. Вие разбирате нейното отчаяние. Синът и Жилбер тъй близо до смъртта!… И то, каква смърт! Само едно невиждано чудо можеше да го спаси… Самият аз се покорявах на неизбежното… Нали? Когато съдбата се опълчва срещу вас, започвате да губите кураж.

— Но на мен ми се стори — забеляза Прасвил, — че когато ме напуснахте, имахте твърдото намерение да изтръгнете на всяка цена тайната от Добрек.

— Разбира се. Но Добрек не беше в Париж.

— Какво говорите!

— Не. Аз го накарах да пътува с автомобил.

— Значи, вие имате автомобил, господин Никол?

— Да. Случайно го купих. Една машина, отдавна излязла от мода. И тъй, той пътуваше с автомобил, или поточно, върху покрива на един автомобил, в дъното на един кош, където го бях затворил. А автомобилът, уви, можа да пристигне едва след екзекуцията. Тогава…

Прасвил смаяно изгледа господин Никол. Ако за него съществуваше и най-малкото съмнение кой седеше отпреде му, то този начин на действие спрямо Добрек окончателно би разбил на пух и прах колебанията му. Майка му стара! Да затвори някого в кош и да го мъкне върху покрива на автомобил!… Само Люпен можеше да си позволи подобна прищявка, само той можеше да разказва за нещо подобно с такова върховно спокойствие!

— Какво решихте тогава? — попита Прасвил.

— Реших да намеря друг начин.

— Какъв?

— Но, господин главен секретар, струва ми се, вие знаете това също така добре, както и аз.

— Как?

— Нима не присъствувахте на екзекуцията?

— Да, бях.

— В такъв случай вие не може да не сте забелязали, че Вошери и палачът бяха ранени, единият смъртно, а другият — леко. Вие трябва да разберете…