Читать «Загубена любов, последна любов» онлайн - страница 11

За това разговаряха на следващия ден, когато Стив най-сетне я посети и я изведе на терасата.

Беше гладко избръснат, а аленият белег на лицето му бе избледнял до едва забележима тънка линия, която само щеше да го прави още по-загадъчен в очите на жените. Повече от всякога приличаше на пират с маниери на учтив непознат.

Помогна й да седне на един стол и се осведоми дали й е удобно. Самият той остана прав, облегнат безразсъдно на железния парапет, под който стърчаха спускащите се чак до вълните на океана канари.

Очите му, леко избледнели от сутрешната светлина, имаха цвета на океана далеч отвъд вълните, там, където той се сливаше с небето. Бездънни и с непроницаемо изражение. Изведнъж Джини почувства, че не знае какво да му каже нито как да се държи. Какво искаше сега от нея?

Сестра Адамс бе ресала косата й, докато тя отново не възвърна част от предишния си блясък, а след това я бе завързала със зелена панделка. Джини хвърли бегъл поглед на отражението си в огледалото, което сестра Адамс държеше пред нея — продълговати зелени очи, като две вирчета насред бялото й лице с твърде изпъкнали скули. Бе ужасно уморена и се чувстваше грозна.

Пред очите й за миг се появи златистото, грейнало лице на Консепсион с алените й, разтеглени в триумфираща усмивка устни.

— Естебан и аз — ние сме като едно цяло. Разбираме се един друг…

Тя вече не разбираше Стив, ако изобщо някога го бе разбирала. Когато я гледаше толкова безразлично, а в гласа му нямаше гняв или страст. Тя несъзнателно вирна брадичка, придобивайки непокорен вид.

— Радвам се, че си по-добре. Може би сега бихме могли да поговорим.

— Да поговорим! За какво? — Гласът й звучеше сърдито. — Сигурна съм, че вече си решил всичко. Получих ли си заслуженото? Бях ли наказана, както желаеше?

— Наказана? — За миг очите му заблестяха, пръскайки искри, по след това мъжът продължи с овладян глас: — Надявах се, че ще разбереш защо те доведох тук.

— За да… за да ме измъчваш! Зная на какво си способен, когато си ядосан… или си забравил? Само едно не мога да разбера — защо не ме пусна да си отида. Ти…

— Никой не те е измъчвал. — Все същият добре овладян глас. — Бе започнала да се пристрастяваш към опиума. Това бе единственият начин… Джини, виждал съм какво става с хора, страдащи от този порок. Бил съм в пушални на опиум, натъпкани с подобни на скелети човешки същества. Те се мятат от един ад в друг, без вече да осъзнават дори, че все още са живи. Лечението е болезнено и съжалявам, че трябваше да страдаш, но сега поне си възстановена или поне така твърди докторът.

— Трябваше да ме оставиш да умра! Това би било по-удобно за теб, нали?