Читать «Криожега» онлайн - страница 34

— Той добре ли е?

Отговорът при всички случаи беше по-сложен от въпроса, но Джин реши да прескочи подробностите.

— Тази сутрин беше много по-добре — увери той консула. — Нагостих го с яйца.

Ворлинкин примигна, после отново сведе поглед към писмото.

— Ако това не го беше написал собственоръчно… — започна той, после се поправи: — Ако това не го е написал собственоръчно, ще те подложа на разпит с фаст-пента, така че… сещаш се. Е, къде го видя?

— Ами, там, където живея.

— И къде е това?

Което постави Джин между чука и наковалнята, тоест между Сузе-сан и този страшен чичко. Забранено му беше да говори с непознати, още по-малко за комуната и прочие. Дали не би могъл да изскочи през вратата и да си плюе на петите, преди консулът да го е хванал?

— Ами такова… където живея…

— Той какво… — За негова изненада Ворлинкин не го притисна, а се зачете отново в писмото. — Какво е намислил?

— Ами… задаваше много въпроси. — Джин замълча, после каза: — Вече не е отвлечен, така де.

— Но защо е изпратил едно дете да донесе писмото? — измърмори под нос Ворлинкин. Джин не беше убеден, че въпросът е предназначен за него, затова реши да не проявява излишна инициативност и просто замълча. А и моментът не изглеждаше подходящ да обяснява, че вече е почти на дванайсет и не е „дете“. Започваше да мисли, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.

Другият тип — лейтенант Йоханес, Трев-сан или какъвто там беше — изхвърча през арката в дъното на коридора, като размахваше плика.

— Истински е. Сега какво, сър?

— Продължаваме да издирваме гвардееца му… лорд Воркосиган, изглежда, смята, че Роик е бил отвлечен. Колкото до местните власти — и с това продължаваме постарому. Изобщо, предлагам да следваме дословно инструкциите в писмото. Все пак изпрати холограма на писмото до галактическия отдел на комарската ИмпСи, кодирана и с най-висок приоритет.

Лейтенантът го погледна обнадеждено.

— Може пък те да пратят някаква заповед. Друга заповед, тоест. Някоя по-смислена.

— И да пратят, ще минат няколко дни. А и нали се сещаш към кого трябва да се обърнат за отмяна на настоящата? — Двамата се спогледаха притеснено. — Така че ще трябва да се оправяме сами.

Джин се окашля срамежливо.

— Майлс-сан каза, че трябвало да му върна отговор.

— Да — кимна консулът. — Изчакай тук. — Посочи един стол с тънки крака. Столовете бяха два, имаше и малко бюро с копринени цветя във ваза и огледало на стената. Двамата мъже тръгнаха към стълбището в дъното на коридора.

Джин седна. Единствено категорично-лаконичният тон на последната реплика му вдъхна кураж да не се чупи веднага — сега, когато имаше тази възможност. Колкото и подозрително да се отнасяха към него, явно приемаха много сериозно писмото на Майлс-сан, което си беше повод за облекчение.

Остана дълго сам. По едно време стана и надникна в стаите. Едната беше нещо като салон, много тежкарска; другата беше обзаведена по-спартански и приличаше на кабинет. Домашни любимци не се виждаха никъде — дори птичка в клетка нямаше, или котка, да речем. Изкушаваше се да надникне и в другите стаи с надежда да открие някое животинче, но се отказа, и толкова по-добре, защото след минутка в коридора се появи някакъв човек, който го погледна изненадано и каза: