Читать «Криожега» онлайн - страница 206

— Ти току-що се сдоби със… ами… с нещо като лъв, меко казано. Това би трябвало да задоволи поне за известно време мечтите ти за още диви животни.

Мина обви ръце около врата на майка им и сложи глава на рамото й. „Ето това е сбъдната мечта — помисли си Джин. — Най-голямата мечта.“ По-голяма от мечтите му за разни невестулки. По-голяма дори от мечтата му за истински лъв.

Макар че — Джин беше виждал снимки — невестулките бяха много сладки. По някаква неясна причина сладко-пухкавото се харесваше повече от черупково-многокракото. Големите бяха толкова нелогични…

Големите се заприказваха за адвокати и съдебни искове, за арестуваните шефове на „Нов Египет“, за старата политическа организация на майка му и какво щяло да стане с нея сега, все неща, за които говореха непрекъснато от дни, на практика през цялата седмица, откакто комплексът на Сузе-сан едва не изгоря, така че Джин ги заряза и отиде при Нефертити. Отегчена като него, Мина го последва.

Сфинксът беше клекнал в лехата с бели и сини теменужки.

— О, не! — развика се Мина. — Тя ги яде!

Джин, притеснен, че консулът може да е привързан към теменужките си — едва напъпили на този етап, с тънки зелени стъбълца, — издърпа сфинкса и взе да го гълчи.

— Храна — изломоти Нефертити. Устата й беше пълна със смачкани сини венчелистчета.

— Ворлинкин-сан! — продължи да крещи Мина. — Нефертити ще се разболее ли, ако яде теменужки?

Майка им преглътна ужасено, но едновременно с това и незнайно защо се разсмя, а Ворлинкин не изглеждаше особено възмутен.

— Едва ли. Ядивните цветя понякога се слагат в салати, а теменужките, ако не греша, са такива. Чувал съм, че ги поднасят и захаросани. Все пак гледайте да не изяде твърде много наведнъж, за всеки случай.

Джин и Мина въздъхнаха облекчено, макар и по различни причини сякаш. Ворлинкин-сан знаеше цял куп готини неща. И все се усмихваше на майка им. А и тя му се усмихваше, което й се случваше рядко напоследък. Изобщо, Ворлинкин-сан беше свестен тип, откъдето и да го погледнеш, само зоологията му куцаше малко. Но Джин можеше да се погрижи за това, ако той… се задържеше край тях.

„Значи и по тази линия всичко е наред“ — помисли си Джин.

Майлс избра маса в края на терасата с изглед към главната търговска алея на ескобарската трансферна станция. Оттук се откриваше двойно зашеметителна гледка — към хората, които се нижеха два етажа по-долу, и към широка порязаница от звездния космос плюс сияйно-цветния ръб на планетата, които се виждаха през прозрачната стена над главите им. Майлс остави три мехура с кафе на масата, седна и махна и на Роик да сяда.

Гвардеецът взе кафето, но отказа стола. Вместо това се облегна на балконския парапет и взе да се оглежда, точно, уви, като бодигард, който се опитва да мине за турист. Роик не обичаше открити места като това, а Майлс задължително се отбиваше в кафенето при случай — ако не го лъжеше паметта, трансферната станция се беше сдобила е тази си придобивка преди десетина години.

Марк се появи, забеляза го — е, забеляза Роик, — махна им и тръгна към тях. Търговският кораб на Майлс щеше да потегли след няколко часа и Марк беше решил да вземе следващата совалка към планетата — излитаха на всеки час, — за да остане още малко с брат си. Бяха пътували заедно от Кибу-дайни до трансферната станция и това „съжителство“ бе продължило доста повече от обичайното, особено през последните години, нищо че повечето време бяха прекарали по каютите си, заети със съставянето на подробни инструкции, които да изпратят с теснолъчев сигнал на сътрудниците си — всеки на своите. Заети и съсредоточени не беше лошо като цяло. И определено беше по-добре от луди и мъртви например.