Читать «Радост» онлайн - страница 97

Единадесета глава

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Райърсън за стотен път, откакто направиха няколко шева на Вирджиния в спешното и й дадоха обезболяващи. Докато говореше, акостираше лодката до кея.

— Можехме да се върнем направо в Сиатъл. Нямаше нужда да се връщаме тук.

Вирджиния поклати глава и се приготви да излезе от лодката. Тя все още беше облечена в дрехите, които сложи предната нощ. Ръкавът й беше пропит в кръв, а върху ръката й имаше малка бяла превръзка.

— Добре съм. Ръката почти не ме боли. Просто рана в месото, както казват в трилърите. Важно е да намерим гривната.

— Никога няма да я намерим, Джини — търпеливо рече Райърсън. — Трябва да го приемеш, мила, няма я вече гривната. Да не говорим, че не знаем къде е паднала, когато я хвърли във водата снощи. А и отливът настъпи.

— Твърде тежка е, за да я отнесе отливът.

— Може би. Но може да е потънала в пясъка или водораслите да са я затрупали. Не разчитай да я намерим.

— Трябва да имаш вяра, Райърсън. — Тя скочи от лодката и закрачи по кея, като оглеждаше терена, от който водата се беше оттеглила. — Гривната е наша. Знам, че е наша. Ще я намерим. Тя е предназначена за нас. Снощи спаси живота ни.

Райърсън приключи с връзването на лодката и тръгна към нея, намръщен.

— Признавам, че хрумването ти да я хвърлиш във водата стъписа Ферис.

— И ти се възползва от обзелата го паника — заключи Вирджиния въодушевено. — Снощи беше изключителен, Райърсън. Великолепен!

— И ти не се представи по-зле — сухо рече той. — Епизодът с гривната беше истинско вдъхновение. — Печалното изражение в сребристите му очи изчезна. — Джини, никога няма да разбереш колко се страхувах, докато се опитвах да накарам Ферис да размени ножа за незаредената ми пушка.

— Глупости. Изобщо не изглеждаше уплашен. Беше голям, безмилостен и много опасен. — Тя потръпна. — Ферис се страхуваше. Чувствах го.

— Недей да спориш с мен, Джини — отвърна Райърсън дрезгаво. — Знам какво чувствах, истински ужас. Много лесно щеше да е за него да те наръга с ножа и да грабне пушката. Когато отклони вниманието му с гривната и го блъсна, ти спаси както своя, така и моя живот.

— Твоя ли? — Вирджиния го погледна с любопитство. — О, искаш да кажеш, че в последната минута щеше да се опиташ да го нападнеш, когато все още държи ножа си.

— С този нож можеше да залови и двама ни. Не забравяй, че той е професионалист. Така казаха ченгетата. Можех да стана лесна мишена, защото ако знаех, че те е убил, щях да откача. Нямаше да мога да мисля разумно, просто щях да го хвана за врата. А това вероятно не е най-добрият начин да се атакува мъж, въоръжен с нож — заключи Райърсън многозначително. — Знаеш ли какво значи да те видя с разпрано гърло?

Тя го погледна и съзря суровост в лицето му.

— О, Райърсън — прошепна Вирджиния и лекичко се затича към него по кея, за да го прегърне. — Не мисли за това. Снощи ние се спасихме, всичко приключи. Толкова те обичам!

Той дълго я прегръщаше силно с лице, заровено в косите й, а дланите му нежно галеха гърба й.

— И аз те обичам, Джини. Повече от всичко на света. Вирджиния вдигна глава от рамото му и се усмихна.