Читать «Радост» онлайн - страница 91

Тъкмо щеше да мушне ръка под робата, за да изследва тайните, които го очакваха, когато с крайчеца на очите си зърна друга сянка. Тя се движеше край лодката в заливчето.

Райърсън се смрази.

— Какво има? — Вирджиния веднага усети промяната в него. Тя вдигна тревожен поглед.

— Нещо се движи край лодката.

— Животно?

— Възможно е. Но според мен, е с два крака вместо с четири. — Той я пусна и се приближи до прозореца, взирайки се в тъмнината. Сянката отново се мерна, качи се на кея и се насочи към лодката. Райърсън се обърна, хвана Вирджиния грубо за ръцете.

— Чуй ме. Искам да останеш тук и да се заключиш. Отивам долу при лодката.

— Ще дойда с теб — веднага отвърна тя.

— Не, няма да дойдеш. — Той я пусна и с бързи крачки тръгна по коридора към спалнята. Обу маратонките си и посегна под леглото за пушката.

Вирджиния го чакаше в другата стая с напрегнато и тревожно изражение. Тя погледна оръжието в ръцете му и устните й се свиха.

— Райърсън, мисля, че не трябва да ходиш там.

— Нямам голям избор. Не мога да се обадя на ченгетата. На острова няма такива. По дяволите, мислех, че тук сме в безопасност. — Той вече беше стигнал до задната врата и преди да излезе под дъжда се спря. Хвърли бърз поглед назад и рече:

— Запомни какво ти казах, Джини. Остани вътре и заключи всичко.

— Райърсън, моля те…

Той не й даде възможност да спори. Затвори тихо вратата след себе си и изчака, докато тя дръпна резето. После заобиколи постройката и се насочи към прикритието на дърветата.

Основното му предимство беше, че познава острова. Нямаше нужда да върви по пътеката от къщичката до кея.

Дъждът го прикриваше. Райърсън заобиколи боровинковите храсти и по-големите падини, които сега бяха пълни с дъждовна вода.

От позицията си в гората можеше да наблюдава пътеката, но все още никой не се движеше към къщичката. Това означаваше, че човекът, който се въртеше около лодката, все още беше на кея. Опита се да си представи кой може да прави опити да открадне лодката, но нищо правдоподобно не му идваше на ум. После се зачуди кой ли може да иска да повреди лодката. И мислите му го отведоха до още по-интересни разсъждения.

Името на Дан Ферис се появи в съзнанието му.

По някакъв начин Райърсън знаеше, че всичко имаше връзка с проклетата гривна. Инстинктите му безпогрешно насочваха мислите му в тази посока.

Един голям бор му послужи като прикритие до кея. Той се движеше в тъмнината към гаража за лодки. В следващия момент трябваше да излезе на открито. Райърсън се надяваше дъждът да прикрие шума от стъпките му. Не беше войн — нинджа, просто човек, който познаваше отвътре двигателите и енергийните системи. Едва ли точно това му беше от полза в този момент. Пушката тежеше в ръцете му. Не беше използвал оръжие от нощта, когато баща му стреля по Джеръми, като изключим краткият му престой в армията.

Райърсън тъкмо щеше да излезе на открито, когато сянката в лодката направи рязко движение. На кея се появи мъж. Райърсън затаи дъх и се опита да отпусне захвата си около пушката. Ако имаше намерение да прибегне до това, трябваше да изглежда спокоен и хладнокръвен. Той насърчително си рече, че ситуацията не е по-лоша от тази, когато се налага да се срещне лице в лице с борда от директори или някой ядосан клиент.